Историкът и преподавател във великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”, както и бивш председател на Държавната агенция за българите в чужбина, проф. Пламен Павлов представя своя прочит на събитията от 1876 г. Пред агенция „Фокус” той категорично заявява, че Априлското въстание е една победила революция, независимо от поражението му.
– Проф. Павлов, отбелязваме 138 години от избухването на Априлското въстание. Как оценявате историческия шанс, който даде на българите това въстание?
– Отдавна е доказано, че българското въстание на практика е една победила революция, независимо от поражението му в прекия смисъл на думата. На практика то отваря нова страница в Източната криза, която води до Освободителната война. Това мисля, че вече днес не буди никакво съмнение. Това, което казват и Бенковски, и Цанко Дюстабанов, че реално погледнато целта на въстанието е постигната, на практика се оказва вярно.
– Какъв е бил отзвукът на Априлското въстание в европейски и в световен мащаб тогава?
– Отзвукът на Априлското въстание е невероятен. Това го прави на практика нещо уникално в нашата възрожденска история, тъй като по едни или други причини нашият национален въпрос не е достатъчно добре познат в тогавашния свят. Това се дължи на редица причини, включително и на това, че ние нямаме велика сила покровител, реално погледнато, независимо, че Русия поведе война, която доведе до освобождението на част от българските земи, разбира се, не на всички български земи. На практика дори и Русия е заинтригувана много повече от общохристиянски и общославянски цели – поне така е в кръга на пропагандата, а не толкова от съдбата конкретно на самите българи. Неслучайно и в тогавашната руска публицистика, журналистика най-често се говори за „южни славяни”. Разбира се, говори се вече много и за българи. По този начин аз по никакъв случай не искам да отричам ролята на Русия и въобще ролята на тези славянофили, на всички приятели на България, които действат в защита на въстанието. Но ако тръгнем по линия на славянските страни, тъй като славизмът тогава е много силна линия, не по-малък и по-важен е отзвукът в Чехия, което на практика прави тази българска тема толкова болезнена, за въстанието и за търсенето на изход от безпътицата на Балканите, „Болният човек на Босфора”, както наричат тогава Османската империя. Чешката славянофилска интелигенция неслучайно пък заема много важно място и в самата Австро-Унгария и примерно едно от нещата, които може би до известна степен са случайни, но което има много силен отзвук, това е историята на Иречек. „История на българите” на Константин Иречек излиза през 1876 г. на немски и това на практика отваря очите на една голяма част от тогавашния свят за това кои са българите, какви са – че не са някакъв загадъчен, неизвестен народ, а на практика България е една страна и нейният народ са с много древна и важна и за общовътрешноевропейски мащаб история. Не бива да забравяме и Чехия. И разбира се, вълна от протести зарива целия свят, тъй като на практика вече Европа живее в едни модерни времена, където хуманизмът, демокрацията са на изключително преден план. Това, разбира се, важи и за Русия. Най-светлите умове на Русия, включително Фьодор Достоевски, Менделеев, Тургенев – едва ли трябва да изброявам много имена, тъй като те са известни на много българи, но на практика цветът на руската интелигенция, най-големите руски интелектуалци излизат мощно в подкрепа на българския народ. Това важи и за интелектуалците в цяла Европа. Достатъчно е да посочим името на Юго или пък да речем да посочим огромния морален авторитет на Гарибалди в Италия. Но може би малко известно е, че Априлското въстание има много силен отзвук в Ирландия, тъй като ирландският народ също се бори за своята независимост, макар и в несравнимо по-добри условия в сравнение с българите. Отвъд Океана, разбира се, има много мощна вълна и тук много голяма е заслугата на Макгахан и на други американски българофили. Чак до Нова Зеландия – даже в Нова Зеландия са събирани помощи за страдащите българи. Така че това е една огромна тема и тя на практика показва, че тези млади апостоли, така нареченият Гюргевски комитет – тези хора на възраст между 20 и 30 години като цяло, са имали много ясна визия какъв ще бъде ефектът от въстанието. Разбира се, много силен ефект има преминаването на Ботевата чета. То на практика даже в първите дни надминава по степен на разгласяване това, което става в самите не много омиротворени все още и недостъпни за анкетьорите райони на Четвърти окръг, където е най-силно въстанието. Така че ефектът е много силен и това показва и променената обстановка и в България, пък и в Европа. Аз искам да обърна внимание, че преди Априлското въстание ние също имаме някои много големи въстания. Да речем през 1850 г. – така нареченото Видинско или Белоградчишко въстание, където участват 30 000 души. То по мащаби се доближава и се равнява на Априлското. Или да речем голямото Нишко въстание през 1841 г. Тогава също има анкетьори от Западна Европа – да речем Бланки, но ефектът е несравнимо по-слаб. Пък и европейската общественост тогава е заета до голяма степен със собствените си проблеми, в не много добра за нас българите ситуация. В 1876 г. реално погледнато отзвукът е невероятен. Той, разбира се, се дължи преди всичко на героизма на самите въстаници и на това, че българският народ е показал, че не може да живее повече по този начин. Това може да се види много ясно и от българските вестници, и от отзвука на българите в целия свят, така че ефектът на въстанието и героизмът преди всичко, саможертвата на въстаниците са изиграли възлова роля в нашата модерна история.
– А има ли някаква специална роля в Баташкото клане в това, което казвате?
– Несъмнено, не само Баташкото клане, но то е най-зверското изстъпление, което прави поробителят. Разбира се, и благодарение на Макгахан, и на много други има изключително силен ефект. Но не бива да забравяме, че въстанието е кърваво потушено не само в Батак. Бояджик, Ямболско, също може да се съизмерва донякъде с Батак. Столицата Панагюрище, революционната столица е превзета, и то най-вече от части на редовната армия, които също извършват нечувани зверства – нещо, което продължава и по време на Руско-турската освободителна война. И там имаме жесток терор и геноцид над българите. Достатъчно е да посочим Стара Загора, Любенова махала, Аджар или днешното Свежен, изобщо, целият ареал, в който се струпват войските на Сюлейман паша. Но и не само там – има опит да бъде избито населението на Русе, има много такива кървави зверства. В самата София има убити хора в навечерието на освобождението и от войските на Гурко.
– Защо не е успяло Априлското въстание вътре в България?
– То не е могло да успее, тъй като потенциалът на въстаниците е несравним с огромния потенциал на Османската империя, стъпила на три континента. Разбира се, в историята има парадокси, когато и много по-малки по мащаби движения са имали резултат, но то е било в друга международна обстановка, във време на някаква война, да речем, както е с Априлското въстание. Самите му организатори и водачи не са имали илюзията, че могат в открит сблъсък да победят модерно въоръжената турска армия, с най-модерно оръжие. Виждате какви проблеми има самата руска армия по време на Руско-турската война,тъй като турската армия е по-добре въоръжена, командвана много често от западни офицери, приели формално исляма, подпомагана от военни консултанти, от велики сили, покровители на Османската империя. Но като цяло това, което те са замислили, не е едно колективно самоубийство. Тяхната идея следва познатия план още на Георги Стойков Раковски или ако щете даже на Велчовата завера. Просто в нашето революционно движение няма такива прекъсвания, които ние в обществен план много често си мислим, че има. Има един непрестанен революционен поток, който се предава от поколение на поколение, много често тези поколения се преливат едно в друго. Така че замисълът на въстанието е да извоюват свободна територия, да обявят власт – и те го правят, да легитимират новата българска власт – това Бенковски го прави по един гениален начин, и вече това да предизвика намесата на Великите сили и на международната общественост, още повече, че необходимостта от реформи в Османската империя е била призната от целия свят, от Великите сили става на първо място, а в косвен план – дори от самата Османска империя. Самият факт, че османската власт, въпреки огромните протакания, игра на двулични маневри, признава Българската екзархия – резултат на потенциала на българите да живеят свободно и независимо. Когато е призната Българската екзархия, макар и с толкова увъртания и какви ли не дипломатически капани, за никого не е тайна, че следващият въпрос е поне за автономия на българите. Неслучайно Цариградската конференция веднага след въстанието, в края на 1876 г. стига до идеята за създаване на две големи български автономни провинции, които следват като цяло модела на диоцеза на Екзархията, на българското етнокултурно пространство. Тогава, разбира се, Османската империя не спазва това, което се е случило, но нека да припомня, че тази посланическа конференция в Цариград се равнява по сила на днешните сесии на ООН. Тогава не е имало днешния транспорт, не е имало самолети, не е имало съвременните технологии, така че тази конференция не е просто на посланиците – тя е един висш международен форум, който решава, че българите са достойни да живеят свободно. А вече в изгода на техните собствени интереси, българските земи са разделени в случая не както са Източна Румелия и Княжество България – по хоризонтала, а меридионално, на две големи провинции, но в двете провинции са включени на практика почти всички етнически български земи, включително Македония и Северна Добруджа. Даже и Поморавието тогава е включено – нещо, което Санстефанският договор прави, такава несправедлива отстъпка в полза на Сърбия.
– Кога започва реалното освобождение на България от османска власт?
– Реалното освобождение, реално погледнато, започва с Априлското въстание. То е катализаторът на всички останали процеси. Сега, разбира се, Руско-турската война – тя е големият военностратегически ход, процес, който води до това, но и там ние сме в дълг пред историческата истина, тъй като ние и в нашата учебна литература, и в общественото съзнание се говори, че първият свободен български град е Свищов, а това не е така. Десет дни преди това първо е освободен Мачин в Северна Добруджа. По същия начин местните българи със свещеника, с кмета, с даскала посрещат освободителите и първите територии, които са освободени – за съжаление те са дадени после на Румъния – са българските градове с Северна Добруджа – Мачин, Тулча, Бабадаг, които днес ние почти не си спомняме, но тогава те са един от центровете на това Българско възраждане. Нека да припомним, че в Априлското въстание четата на поп Харитон и Бачо Киро е водена от войводата поп Харитон от Казанлък, който обаче иначе е бил дълги години свещеник в Северна Добруджа и оттам води една своя малка чета, която влиза в състава на голямата чета. Така че участват всички етнически български земи в това въстание. Не бива да се забравя и за тъй нареченото Разложко въстание в Македония – нещо, което нашите съседи и събратя от днешна Република Македония или премълчават, или се опитват да го изопачат. То избухва по абсолютно същия модел, по който във всички останали революционни окръзи, и най-вероятно е свързано с връзките на Димитър Попгеоргиев-Беровски – неговият водач, с апостолите. Нека да припомним, че Димитър Попгеоргиев, който по-късно е и кмет на Кюстендил и там и умира. Той е легист на Раковски. Той не е никакъв македонски национален герой – тогава такива няма. Да не казвам колко много българи от Македония участват в Ботевата чета и във всички други действия на това въстание.
– Какви спомени според вас трябва да събуждат в съвременния българин чествания, като годишнина от Априлското въстание? Можем ли днес да се учим от трудолюбивия подвиг на миналото?
– Разбира се, че можем да се учим от този подвиг. Нашата история трябва да бъде осмислена по един адекватен начин. Много често нашите политици се ползват по едно плакатно, помпозно говорене, като може би след един час не си спомнят какво са казали – най-често, разбира се, това са речи, подготвени от техни секретари, техни сътрудници, които много често прибягват към „Уикипедия” или към такива, общо взето, повърхностни наблюдения много често. Не искам да давам примери, но мога да ги дам от последните 25 години – не един и не два примера. Трябва да се осмислят тези движения именно като една част от нашия национален характер – че ние сме робски народ, че не сме предателски народ. Ако ми позволите, бих казал няколко думи за този мит за предателството, който упорито се втълпява и на съвременните българи, пък и вероятно скоро няма да престане да се втълпява. Това, разбира се, е една огромна заблуда, едно самозомбиране с някакъв такъв комплекс за малоценност.А на практика, ето – нека да се върнем именно към Априлското въстание, което отбелязваме днес – по стар стил, разбира се. Много наши градове и селища го отбелязват по нов стил – на 1 май, на 2 май и т.н. Подготовката на въстанието е много кратковременна, много бърза и това изисква самата конспиративна ситуация. Тогава османската полиция, ръководена от немски специалисти като Шнайдер ефенди, е имала уши и очи навсякъде. Въпреки всичко, в продължение на тези месеци османската власт няма понятие какво се върши. И дори когато Ненко Терзийски – един човек, който по-скоро от колебание и от малодушие става предател, а не изначало да е такъв, казва това неща на турската власт, тя поглежда с известно недоверие и затова не взема някакви бързи мерки, достатъчно сериозни. Няколко месеца села, градчета, цялото население обхванато. Там има и местни представители на властта. Те, разбира се, подушват, че нещо става, но няма и следа от предателство. Тъй че това нещо – митът за предателството, изключително много страдаме от него и трябва веднъж завинаги да разберем, че това не е така. Разбира се, не че няма случаи на издайничества, на предателство, понякога дори от глупост, от невежество, но да се слага това като наша национална черта е грях на съвременната българска действителност, културна и обществена.Тези две страни не бива да имат плакатен характер, аз вече го казах. Те трябва да бъдат осмислени и тук в случая именно градове като Панагюрище, като Батак, като Стрелча. Нека да не забравяме също въстанието в Първи окръг в никакъв случай, въстанието в Бяла Черква – там от всяка къща горе-долу излиза въстаник. Те дават много добър пример за това как национално се осмислят тези неща. Това не са местни събития, това са национални събития и те наистина визират цялата българска етническа територия. Това, че въстанието има един ограничен обхват като географски дадености, е по стечение на самите обстоятелства. И не бива да забравяме, че всичко това стъпва върху стратегията на Раковски и върху мрежата от комитети, изградени от Васил Левски. Самите съвременници, най-вече великият Захари Стоянов и Димитър Страшимиров по-късно в неговите анкети, всички им казват „Това говореше Дякона, това правеше Дякона”. На практика всичко стъпва върху тази брилянтна, уникална по своята степен мащаби и натовареност от патриотична и всякаква друга мрежа, революционно създадена от Апостола Васил Левски.
