Българските маршове, които „Фокус“ възражда, са душата на народа. Те ни припомнят за онова, което сме били и за това, което бихме могли да бъдем. Всъщност тези песни са сърцатостта на българското войнство. В името на рода български ние сме длъжни да възпитаваме нашите деца и да им даваме онези класически примери на българския дух, които се пазят в тях.
Това заяви в интервю за Ива Сапунджиева от агенция „Фокус“ професорът по фолклорни изкуства и преподавател в НБУ Георг Краев. Цялото интервю можете да прочетете тук:
– Агенция „Фокус” и Радио „Фокус” започнаха инициатива за възраждане на традицията на забравените български бойни маршове. През май т.г. предстои излизането от печат на сборник със 17 бойни марша и диск със съвременните им изпълнения. В диска има 4 песни, които обхващат четирите „кървящи рани” на България – Македония – Химн на македонските революционери; Западни покрайнини – химн; Тракия – Тракийски кумир; Добруджа – „О, Добруджански край!”. Какво е духовното послание, което трябва да изпратим към поколенията, които идват след нас?
– Боя се, че е малко късно да изпращаме каквито и да е неща към идните поколения. Но фактът, че днес се появяват от забравата тези най-сърцати песни на България, ни подсказва, че все още има родолюбци, които милеят за родината и за нейните подвизи. Тези маршове са душата на народа, и то в буквалния смисъл – душата на онези, които са се борили за нашите честити, славни дни. В този смисъл всеки призив към идните поколения да си спомнят и да почитат онова, което е било, е повече от похвално, защото днес живеем в безвремие. Маршовете на „кървящите рани”, ни припомнят за онова, което сме били и за това, което бихме могли да бъдем. Тези маршове, тази бодрост на войнишката песен би помогнала поне за секунда да се спрем, да се избавим от делника на глупостта и да обърнем взор към миналото си, което е светло и свято.
Какво е значението на подобни маршове и маршови песни за историческата памет на народа?
Изключително важно е. В тези песни се крие историята, която беше преиначена само преди двадесет и няколко години. Днес чуваме същинският блясък на тези песни и умението на онези родолюбци да любят горещо своята държава – България. В името на родината са тези маршове. Затова са ценни именно като такива – като най-български, най-сърцати, които биха ни помогнали да видим как е живял някога българинът и какви песни е пял, за разлика от днешните песни.
– От гледна точка на изследовател на българския фолклор и култура как става така, че песни, които са се пели преди Освобождението, като например: „Вятър ечи”, „Стани, стани, юнак Балкански”, стават едни от най – любимите на новата българска войска?
– Това се нарича „рефолклоризация”. Термин е от науката, който ни напомня за онази приемственост между поколенията, изразяваща се чрез песента, легендата или приказката. Именно тези маршове ни подсказват колко е важно да бъдем българи и колко трудно сме станали такива. Точно тези песни биха ни помогнали отново да бъдем „възрожденци” на новото време, на българското същинско време.
– Маршът „Шуми Марица” е преправен от Иван Вазов, но оригиналът е написан от Никола Живков под името „Черняев марш”. Той освен революционер е и учител, народен представител на Съюза на хоровете, създател на първата детска градина. Освен това е брат на жената на Димитър Благоев. Как трябва да тълкуваме това днес?
– Великият Вазов, този баща на българския литературен език, отново ни дава пример след великите му оди на забравените. Тези песни, които ще издадете, са своеобразна „ода на забравените”, на онези забравени герои, които май не тачим, и които сме били принудени да забравим. Вазов неслучайно се обръща към този текст и неслучайно си позволява да го поправи. Той не толкова го поправя, колкото желае да го направи по-красив, по-пищен, по-ярък, по-маршов. Самият марш носи в себе си силата на онова, което наричаме войнска чест, в името на онова, благодарение на което Свети Георги е пазителят на нашето войнство – онзи пазител, който умее да оре българската земя, но и да я защитава. Вазов отново ни показва що за родолюбец е. Не сме забравили времената, когато го наричахме с какви ли не имена – шовинист – именно защото си позволи да напише и този текст за „Шуми Марица”.
Каква трябва да е ролята на българските интелектуалци, на българските учители? Може ли да търсим паралел – братът – революционер, а сестрата – съпруга на тесния социалист Благоев?
– Разбира се, че можем да търсим паралел. Когато става въпрос за България, за онази единна България, която ни се ще да бъде хубава и прекрасна. В крайна сметка нямат никакво значение нашите политически пристрастия, защото над тях има нещо много по-ценно. Това е родолюбието. В името на рода български ние сме длъжни да възпитаваме нашите деца и да им даваме онези класически примери на българския дух, които се пазят в тези маршове.
– В диска са събрани 5 песни на националноосвободителни борби на България. Трябва ли да приемаме като старомодно звученето на „Вятър ечи”, „Стани, стани юнак Балкански, „Тих бял Дунав” и как трябва да определим припокриването – свободата тогава е била въжделение, сега даденост? Как трябва да възпитаваме в съвременната среда любов към България?
– Не съм уверен, че в нашето съвремие свободата е даденост. Все още не сме постигнали своята свобода. Все още носим оковите на комунистическото минало, така че тези светли примери на българското Възраждане са именно онова, което ни се ще да възродим днес – творческият български дух, който да бъде съзидателен, да оре нивата на своя народ, за да можем да постигаме благини в името на този народ. Културните „инженери” на нацията е крайно време да започнат да работят в името на Отечеството и да престанат с политическите си измишльотини и демагогии.
– Мислите ли, че е предимство това, че възстановихме оригиналния текст на песните? В песента „Де е България” на Иван Вазов отново се появиха топонимите – Охрид, Вардар и други, близки на всяко българско сърце.
– Разбира се, защото това са светли „топоси” за българския воин, светли места за всяка българска памет, където сме били ние и където костите на нашите герои почиват. Ние трябва да тачим тези неща, защото това е част от нашата история. Ние не можем да делим историята на такава и онакава, защото тя е единна в своето развитие – от хан Аспарух до наши дни. Да възкреси красотата на класиката ни е задължение на българската интелигенция. Класиката е вечна и тя не може да бъде демоде.
В диска, издаден от „Фокус”, има три бойни марша на полка от Шеста пехотна Бдинска дивизия – „Бдинци, лъвове, титани” (3-ти Бдински полк) , 15-ти Ломски полк и Козлодуйци – 36-ти Козлодуйски полк, по едни или други причини са били забравяни и фризирани през последните 70 години. Какво трябва да знаем и помним?
– Трябва да помним онова, което е било – такова, каквото е, и без да се срамуваме от него, и без въобще да мислим, че е редно да редактираме историята си. Вижте, това е големият проблем на културното наследство – какво точно пазим, как го пазим, как го съхраняваме и как го предаваме на идните поколения. Това, което прави „Фокус” с тези маршове, е всъщност един родолюбив подвиг в дни, в които българското все повече изчезва и се превръща в нещо друго, в нещо небългарско. Дерзайте, вървете напред и всички ние, които обичаме България, ще бъдем с вас.
– Защо голяма част от познатите бойни маршове до днес не са звучали с оригиналния си текст? Как ще коментирате смяната на текста от 1912 г. по стихове на поета Кирил Христов „Идем, идем, сган проклета”?
– Голяма част от българската интелигенция се прави на интелигенция. Тя не може да разбере какво казва народът и затова предпочита да фризира неговите думи. А думите на народа са благи,защото са класика. Ние не можем да се срамуваме от своята класика. Не можем да се срамуваме от своите цървули и не можем да се срамуваме от онова, което се нарича българщина. Напротив, благодарение на тази класика можем да видим дали сме вървели напред, как сме вървели напред и какво сме постигнали с това вървене напред.
– Отдава ли се според вас нужното преклонение пред делото и паметта на българите от Македония, Добруджа, Тракия и Западните покрайнини?
– Мисля, че има дълбоко незнание сред българската общност относно това. Появата на тези маршове би могла отново да ни накара да разтворим старите книги и да прочетем онова, което е било, и дали сме успели въобще да съхраним своето бойно минало.
– Какво е комунистическото отражение върху стерилността на българския национализъм?
– Поредната демагогия на този тип мислещи политици, които принципно не мислят за България, а мислят за нещо, което вероятно се нарича „моят джоб”. Демагогията с това е пошла, защото тя се прави на народна, а всъщност е антинародна.
– Вие сте от хората, които умеят да пазят, съхраняватеи изследват българската традиция. Какво беше вашето усещане, когато изслушахте този диск?
– Ако трябва да бъда честен – плаках. Съдържа невероятно силни песни, които дано се възродят. Стискам палци.
Ще включите ли диска във вашите предавания?
– Разбира се. Започваме една нова рубрика – „най-сърцатите песни на България”, защото мисля, че тези маршове са всъщност сърцатостта на българското войнство.
– Името на диска е: „Маршовете на честта и славата на България”, трябва ли да се добави още нещо?
– Не. Това е напълно достатъчно. Кратко, ясно и съществено, което е най- важното и удря право там където трябва – в сърцето.
