Всеки в личен разговор е против пълното забраждане, не праща децата си да учат с ромчета, не ще (ако е християнин) джамия да му проглушава ушите. Обаче дойде ли ред за публичност, говори обратното
автор: Диян Божидаров, източник: в. „Сега“
1700 процента. Има кандидат-президент, който цифром и словом отбеляза такъв ръст за 5 години – Красимир Каракачанов. През 2011 г. той отново бе кандидат и спечели 33 000 гласа, сега – 573 000. Не само Румен Радев е победител на тези избори. Безусловни победители са още Красимир Каракачанов и целият националистически сектор. Не един, не два, не три… 17 пъти ръст, никога досега не се е случвал в България.
Обясненията на този феномен може да са и много, и малко. И не се притеснявам да го нарека „феномен“. Направих си експеримент, разговарях с мои приятели, които следят от средна дистанция политиката – оказа се, че
или въобще не знаят, или са забравили,
че Каракачанов участваше през 2011 г. – напълно резонна памет към традиционен маргинал. И сега същият този човек, един от „доайените“ на прехода, който само преди 5 години не успя да събере процент, днес е трети, очевидно акумулирайки протестен вот. Протестен, след като е част от управляващата парламентарна коалиция. Не е ли феномен? Отвсякъде си е.
Чух много обяснения за резултата му сега. Вероятно са верни всичките – и общата „патриотична“ вълна по Стария континент, и двете телевизии зад гърба му през кампанията, и дейната помощ на структурите на НФСБ и „Атака“ (през 2011 г. ВМРО играеше самостоятелно), и добавената стойност, която носи обединението на националистите, както и конкретната политическа обстановка (глупостта на Борисов с Цачева, липсата на друг силен състезател в сектора). Има обаче още една причина, която целомъдрено е премълчавана в част от медиите, от елитарния дебат и добрия вкус – законите, които националистите (Патриотичният фронт) прокараха и за които бяха най-много критикувани и отнесоха „интелектуален“ присмех, бяха посрещнати с огромна радост от българите. Такова бе задължителното гласуване, взело 61% сега на референдума, такъв бе и т.нар. закон за бурките. Смеят се хора с политкоректна фризирана реч и мозъци, но българите ги посрещнаха радушно. Тези закони, наред с другите причини, допринесоха един коалиционен партньор на Бойко Борисов, който уреди съпартийци на държавни постове, да си вдигне с 1700 процента резултата – спрямо време, когато дори не бе депутат.
Има ирония в цялата работа,
обаче присмех и обяснение за 573 000 „прости българи“ са непродуктивни. В крайна сметка националистическият сектор прави това, което е записано в предизборната им програма, съюзи се с Борисов, изпълнявайки обещаното, извади кандидат-президент, който взе със 170 000 гласа повече от трите издигнали го партии на последния парламентарен вот – честна, полезна за собствените избиратели и правилна линия. Много по-правилна например от Реформаторския блок, който се коалира с Борисов, без да стори обещаното, и извади кандидат, който взе със 70 000 по-малко от парламентарния вот.
Най-важно е бъдещето. Какво предстои? Мислехме, че „Атака“ от 2005 г. с 21 мандата и балотажът на Волен Сидеров от 2006 г. са пикът на антисистемния национализъм. Но след 573 000 гласа за Каракачанов и международен попътен вятър обединените днес националисти мечтаят за повече. Стига да останат все така единни, разбира се. Още нещо интересно е налице при паралел във времето – „Атака“ дойде от нищото, Волен Сидеров реално бе нов политик. Днес нито Каракачанов е такъв, нито Волен, и Симеонов са такива. Едва ли самият лидер на ВМРО се е сторил чак толкова чаровен в лично качество на избирателите си. Но след като е трети в класирането, след като обединени националистите може да бият и РБ, и ДПС, значи имаме нещо наистина ново. Това ново може да носи биографията на „златни пръсти“, на десетките предателства и съюзи на Каракачанов, да е „антисистемен“ продукт на самата система, обаче е на терена – изигра си прекрасно картите. Който иска да му вземе гласовете занапред, ще е безсилен с кухи щампи като „расисти“, „крайнодесни“, „популисти“… Ще трябва да се бори за ред по границите, да иска ограда, да е против пълното покриване на лица, да настоява за армия, крути закони, да праща полиция по селата, където 90% от насилниците над бабите са от един конкретен етнос. Повтарям – 90%. И да, всичко това са
проблеми и реални рискове за България.
Големи. Обикалям често страната, срещам се с всякакви хора, включително и влиятелни, които биха се възмутили публично от горната ми констатация. Всеки от тях в личен разговор е против пълното забраждане, не праща децата си да учат с ромчета, не ще (ако е християнин) джамия да му проглушава ушите… Обаче дойде ли ред за публичност, за „официален дебат“, говорят обратното – ей тая простотия пълни урните на стари, нови, системни, несистемни и други националисти.
В Унгария има една интересна „радикална национално-консервативна“ партия – „Йоббик“. Тя може би стои най-вдясно (европейско дясно, не реформаторското) от всички подобни формации в бившата Източна Европа. Унгария си има и „велик диктатор“ – Виктор Орбан. Нашият Орбан падна, преди да стане такъв, а някои от родните обединени патриоти дори не са ходили в казарма… Не мисля, че нашият национализъм е страшен за либералния ред по света и у нас. Опасно е, ако се неглижират проблемите, които поставя. Опасна е некоректната политкоректност.
