Журналистът Костадин Филипов разсъждава над ситуацията в Македония в материала си за „Труд“.
Филипов дава примери за протичащите процеси в южната ни съседка още от подписването на Охридския договор през 2001 г.
Според него, за да се запази етническият мир, Македония се е превърнала в заложник на албанците, които са вече близо 40 % от населението на републиката.
Журналистът, който е дългогодишен кореспондент на БНТ в Скопие, разказва за събитията от последните дни, в които южната ни съседка беше раздирана от протести срещу произнесените присъди срещу албанци по делото „Монструм“.
По-долу е публикуван анализът на Костадин Филипов:
Острият език на американската дипломация Виктория Нюланд отиде и си замина от Скопие, без да остави нови и неочаквани препоръки към премиера Никола Груевски и неговото правителство. Пред журналисти Вики Острата уста бе кротка и блага, изпращайки послания, които или вече са чувани от американската администрация, като уверение за стратегическото партньорство между Скопие и Вашингтон, с което намаза с мехлем душата на Груевски, или подкрепата на Охридския договор от 2001 г, което пък напълни с радост сърцата на албанците в страната.
Главното обаче, което устатата американка препоръча, бе Македония да бъде запазена и стабилизирана като регионален пример за мирно съжителство между албанци и македонци.
Македония – пример за междуетническо съжителство и толерантност е формула, която бе лансирана и защитавана от Вашингтон и европейските институции след кървавото лято на 2001 г. Друг е въпросът, че „моделът Македония“ се крепеше на много компромиси, които днес избухват като бомби със закъснител. Като протестите през последните два петъка в Скопие, повод за които стана присъдата, изречена на първа инстанция от македонския съд за шестима етнически албанци, обвинени за жестокото убийство на петима македонци преди две години в навечерието на християнския празник Великден. Делото получи страховитото название „Монструм“ (чудовище – б.р.). Присъдата, макар и първоинстанционна и подлежаща на обжалване, е без прецедент – и шестимата обвинени получиха доживотен затвор, но и да не беше такава, протести сигурно щяха да избухнат.
През годините у албанците се е загнездило убеждението, че македонското правосъдие винаги съди по етнически ключ – щом са албанци, значи са виновни и престъпници, дайте да им сложим най-тежката присъда. И албанците считат, че да се протестира против всяка присъда, изречена в бялата сграда на левия бряг на Вардар, справедлива или не, е просто задължително.
Вярно, че правосъдието в нашата югозападна съседка е дало достатъчно основания да бъде справедливо обвинявано като партизирано, като инструмент на властта и като терен за невиждана корупция.
Някои от традиционните слабости на съдебната система се проявиха и в „Монструм“ – недостатъчно прецизна работа на разследващите органи, недостатъчно защитени сигурни доказателства, присъда ангро – еднаква за всички обвиняеми.
Но има и нещо друго, което трябва да се каже. През годините след Охридския договор от 2001 г. албанците бяха поставени в ситуация да се, как да го кажа, „разглезят“ от отношението на македонското правосъдие. За това им помогна международната общност, която чрез своите посолства и представителства в Скопие имаше една-единствена цел – каквото и да става, чрез компромиси да се съхранява етническото равновесие и съжителство в страната. Четири дела срещу етнически албанци за престъпления против цивилни македонски граждани от лятото на 2001 г. бяха изпратени на Трибунала в Хага, който се занимаваше с престъпленията в бивша Югославия. Хага обаче върна въпросните случаи за решение от местния съд, а после все с тези аргументи за мирно съжителство обвиненията бяха свалени. За сметка на това вътрешният министър по време на кризата Любе Бошковски и неговият сътрудник Йохан Тарчуловски бяха осъдени от Трибунала. Бошковски бе освободен по-рано и се върна като герой в Скопие, докато Тарчуловски излежа общо осем от дванадесетте си години… Всички бойци от Армията за национално освобождение (АНО) с лидер Али Ахмети, които воюваха през 2001 г. срещу македонските власти бяха амнистирани. Днес повечето от тях са във властта, някои бяха и са министри, а партията, която произлезе от АНО – Демократичен съюз за интеграция, е вече няколко мандата партньор на ВМРО-ДПМНЕ в правителството.
Протести като тези за „Монструм“ в Скопие не са новост. Но този път властите май се уплашиха повече, отколкото друг път. Те си имат теория за „контролирани инциденти с ниска интензивност“, които възникват на етническа основа и които бързо се преодоляват с помощта на полицията и работа на партиите на терен.
Този подход, по сполучливото определение на един колега албанец, гарантира, че няма да има война, но няма да има и мир по улиците.
Най-големият страх в Скопие обаче бе, че картината на запалените контейнери и хвърлените камъни по полицията в Скопие, излъчена по света, представя Македония в друга светлина. Не като държава, готова за членка на НАТО и ЕС, която само Гърция спира заради името, а като територия, която е заредена с етнически взрив, който всеки момент и по всеки, дори невинен повод, може да избухне.
За какво тогава е пример тази държава?
Снимка: Македонски полицаи се опитват да въдворят ред сред протестиращите албанци при произнасянето на присъдата срещу предполагаемите убийци на петима етнически македонци
