Благодаря на членовете и симпатизантите на ВМРО от област Добрич за безрезервната подкрепа, която ми оказаха. Номиниран съм от всички структури в областта за водач на листата с кандидати за народни представители. Това е оценка за положените от мен усилия през последните четири години, но много по-важни за мен са думите Ви – „ти си остана същия, нормален и почтен човек, един от нас“.
Това написа във „Фейсбук“ народният представител от ВМРО от Добрич Йордан Йорданов.
Ето какво споделя за номинацията си още той >>>
Всеки може да погледне на сайта на Народното събрание, какво е направено. Всеки може от публикации и участия в медиите, от личния ми профил, страницата и групата на ВМРО Добрич във Фейсбук да се върне назад и проследи свършеното през четирите години. Но заслугата затова е на всички колеги, приятели и съмишленици от ВМРО, които с неуморната си работа направиха така, че днес да се изправим с гордо вдигната глава пред хората. Показахме, че когато действаме като един отбор и водени от националните интереси, дори и едва 12 депутати, можем да постигнем целите си.
За това време се сблъсках с много проблеми. Някои успях да разреша, други – не. Успях да помогна на много хора, на други – не можах. Действах, но така, както съм свикнал и смятам за правилно – без излишен шум, на принципа „Направи добро и го хвърли зад гърба си“. Знам, че за мен не е политически угодно, но това съм си аз и не смятам да се променям.
През четирите депутатски години вместо да ходя по изискани приеми и шведски маси, предпочитах атмосферата на стадионите. И там, вместо да заема място в ложата или на официалната трибуна, предпочитах да бъда на моето място. Там, където винаги съм бил – в Сектор Г на „Армията“ или мястото на стадион „Дружба“, което преди много години наложих като територия за най-верните привърженици на Добруджа. Вместо да се отърквам до политическия елит, каквато възможност имах ежедневно, предпочитах да се срещам и говоря с обикновените хора.
И не само аз не се промених – по никакъв начин не се промени животът на най-близките ми. Четири години по-късно децата продължават да учат в същото любимо училище, съпругата ми е все така касиер в голяма търговска верига, а родителите ми продължават да бъдат млади… пенсионери. Живеем си в същото жилище, друго и нямаме, нито вила край езеро или на морския бряг. Карам същата кола. Пия си кафето и бирата в едни и същи заведения (когато са отворени). Приятелите и хората, на които разчитам, са същите. И на килограми съм без промяна. И телефонният ми номер вече 15 години е един и същ. И по-важното, приемам обаждания от непознати номера без някой да е злоупотребил с доверието ми досега.
Така и не станах политик, но според приятелите ми, страдам от липса на определени качества за такъв – не мога да лъжа и да се хваля. Като добавя и нежеланието за изяви по всички въпроси в централните медии, то разбираемо слагам знак за неравенство между мен и професионалните политици.
Не знам на какво се дължи това мое непоправимо упорство. Години наред слушах „как ще ми уври главата“. Щеше да „увира“ като завърша училище, после – като мина през казармата (година и половина), в университета със сигурност щяло да се случи, ама пак не увря. Друго било като се оженя, да не говорим като се пръкнат и дечурлига… Да, ама не. (Ко)Га сте видели на преселник* главата да увира?
*преселник – така в Добруджа се назовават дошлите през 1940 г. българи от Северна Добруджа, както и техните потомци
Сега остава да потърся съвет от всички Вас и да премисля дали да приема номинацията …