И през 1904 г. циганите са рисков фактор и основен преносител на зарази
Това сочи български правилник срещу заразните болести, обнародван същата година
В момента основно събитие в България е епидемията от коронавируса SARS-CoV-2, който причинява инфекциозната болест COVID-19. Тежки масови заболявания у нас обаче е имало още преди много десетилетия, дори в миналия век, когато непосредствено след края на Първата световна война страната е засегната от световната пандемия от инфлуенца или т.н. испански грип (в народния говор запомнен като „испанската болест“), който за трите си вълни убива около 80 000 българи – около 2 % от тогавашното население на страната.
Това е много тежко изпитание за България след холерната епидемия сред войската по време на военните действия. В световен план обаче убитите от епидемията от испанския грип през 1918 г. са повече дори от преките жертви на Първата световна война, която точно е приключвала.
- Препоръки за предпазване от испански грип от периода на епидемията
Нашата цел сега е да се поровим в един забележителен исторически документ и да видим какво има да ни каже той.
Още през октомври 1904 г. в Княжество България влиза в сила „Правилник за задължителното съобщение на заразителните болести, за уединението и обеззаразяването“. Както си му е редът, документът е утвърден с указ на княз Фердинанд и обнародван в Държавен вестник, бр. 262 от 29.ХІ.1904 г. Издаван е и в брошура, предназначена за масово разпространение (нея виждате на първата илюстрация). Този нормативен акт е интересен, защото ни показва каква е действащата нормативната уредба в България по епидемични въпроси преди повече от 115 години, като така можем да сравняваме предписанията тогава с действията сега и да направим изводите си.
Обявяване и задължително съобщаване
Правилникът е написан с предвиждане за най-тежките смъртоносни болести, познати тогава – чума, холера, едра шарка, скарлатина и коремен и петнист тифус. Испанският грип още не присъства, защото светът и България тепърва ще се сблъскат с него. Член 1 задължава всеки лекар, фелдшер или „мъртвопроверител“ (малко употребявана днес дума – лице, което установява истинността и причините за смъртта) да съобщи на здравните власти, ако се натъкне на починал от такава болест, защото те са обявени като особено опасни поради високата си заразност. Според вида на населеното място отговорните здравни власти са директорът на Столичната санитарна служба (тогавашната Столична РЗИ), общинският лекар, а по селата – кметът. В общини с гарнизон за наличието на умрял от заразна болест се съобщава на главния гарнизонен лекар. Под „съобщение“ се разбира протокол с изчерпателни данни за починалото лице, а в документа се посочва и името на съобщителя.
Карантиниране
Карантината като метод за изолиране на заразноболни е използвана по българските земи още от времето на Османската империя. През 30-те г. на ХІХ век в Истанбул върлува тежка холерна епидемия и в София и Търново са създадени карантинни служби, които, макар и трудно да се справят със задачата си в условията на масово невежество и недобросъвестност, внасят своя дял в ограничаването на холерното разпространение.
Карантинирането на заразноболни е предвидена и в раздел ІІ на разглеждания тук правилник, като в него е употребявана думата „уединение“. Тя може да се извършва в болница или в жилището на заразения. Както ни осведомява член 10, времетраенето на карантината е следното:
- при едра шарка и скарлатина – докато трае десквамацията (лат. desquamatio – отпадане на най-горния рогов слой на кожата), но не по-малко от 40 дни;
- за дифтерита 15 дни;
- за коремния и петнистия тифус – 30 дни
При чума и холера обаче се взимат по-строги мерки.
Интересно е какво става с болния след това (член 12). Карантината му се обявява, т.е. на входа на жилището му се поставя карта с названието на болестта и изписано предупреждение, че входът в това жилище е забранен, а нарушителите са наказателно отговорни. Наказанието за влизане в карантинирано жилище са „запиране до един месец или глоба до двеста лева“, а ако от нарушението последва зараза на други лица, то срокът на лишаване от свобода става двойно по-дълъг (санкциите се налагат по Наказателния закон на Княжество България (1896 г.), член 503).
Освен това, правилникът допълва, че пред заразеното жилище трябва да се постави да дежури полицейски пост, а да влизат могат само медицински лица или онези, които гледат болния. В наши дни, както наскоро призна кметът на София Йорданка Фандъкова, полицията няма физическа възможност да бъде във всяко междублоково пространство в града, за да следи за безконтролни разходки. За дежурене пред всеки карантиниран дом обаче би била необходима по-малко жива сила, а в същото време така карантината със сигурност ще се спазва и заразените с коронавирус ще могат да спестят от глоби.
Да се върнем отново в 1904 г. Ако живеете в едно жилище с болния и Ви се налага да излезете за лична работа, можете да го направите, но с някои изключения – ако сте свещеник напр., не можете да отидете да служите в църквата. За разлика от неотдавнашните призиви на някои български псевдонационалисти, за законодателите на Княжество България здравето е по-важно от религията.
Ако на заразения се наложи спешно да бъде откаран в болница, това не може да стане с обикновена каруца, а градските общински управления стопанисват и поддържат в готовност специални такива за в случай на нужда. След прекарването на болния колите и придружаващите лица „се обеззаразяват най-грижливо“. С трамвай такова превозване не може да става, а с железниците – само в специално обзаведен вагон. При случаи на болни от селата кметът разпорежда на стража да съпроводи пациента до най-близката болница, а интересно е, че сред важните им задължения е указано „да не се допуща болният да спира по кръчмите“ (член 24):
Явно и тогава най-големите „изкушения“ да наруши човек карантината са били същите, както и сега.
Ако в някоя община възникне епидемия, напр. от едра шарка и скарлатина, училището може да бъде затворено и без да е имало заболявания между учениците. Ако заболее учител, той получава отпуск до пълно излекуване. Любопитно е, че правилникът допуска да се затвори за влизане училищната сграда, защото тогава някои учители живеят в училищни сгради и така карантинирането на жилището им е равносилно на ограничаване достъпа до самата училищна сграда (член 31). (Дистанционно обучение не са имали хората, но… всичко с времето си.)
А какво правим, ако някой умре от заразна болест през 1904 г. в България? Мъртвопроверителят анализира трупа, а после той се обвива в платно, напоено със сублиматов или карболов разтвор, и се поставя в ковчег, който се заковава и тялото незабавно се погребва (член 33). Кметът взема мерки в жилището на умрелия да не влиза никой, а да придружават покойника имат право само най-близките роднини. По въпроса за връзката между религията и епидемиологията член 35 е категоричен, затова ще го цитираме изцяло – „Внасянето на подобни тела в църква не се позволява, те се отнасят направо на гробищата, гдето се извършва и опяването“.
Ако по някакви причини тялото трябва да бъде погребано в друга, даже съседна община, това може да стане само ако то – след строга дезинфекция – бъде поставено в метален, херметически затворен ковчег.
Обеззаразяване
Тази част на правилника е посветена на хигиенните мерки. Член 38 указва всичко, което подлежи на почистване и обеззаразяване. Освен болните, това са:
- „техните изпражнения, повърнати материи, секреции (храчки, плюнки, лиги от носа, мърсолите (т.е. сополите; това е стара, в момента диалектна дума от Тракийско – бел. моя А. О.) и т.н.;
- превързочният материал, употребяван от болния;
- остатъците от ястието или питието на болния;
- всички предмети и вещи, служили нему, приборите, чашите, кърпите и пешкирите;
- постелките, завивките, креватите и всичката покъщнина;
- стаята на болния и в случай на нужда, цялото жилище:
- нуждниците;
- труповете;
- лицата, които са били в съприкосновение с болния“.
Следващите членове са посветени на конкретни процедури. От само себе си се разбира, че всичко, което организмът на болния е изхвърлил или е оставил като храна, трябва да бъде унищожено. Как? Бинтове, платна, компреси и т.н. превързочни материали просто се изгарят. Същото се прави с кърпи, ако върху тях има храчки, и с недоядена храна. Употребените прибори му се изваряват с вода и сода след всяко хранене. Дрехи, постелки, завивки, възглавници и т.н. се изпарват на дезинфекционна машина (специално устройство, работещо с пàра; обаче проблемът е, че такова обикновено има само в градове с над 15 000 жители), а до нея се пренасят, увити в платно, потопено в сублиматов или карболов разтвор. Ако наблизо няма машинно оборудване, като дезинфектант се използва сярата.
Общи санитарно-полицейски мерки
Този раздел е посветен на охраната на реда по време на епидемично положение. Напр. в член 59 е указано, че общинските и полицейски власти имат право да ограничават свободното движение между населените места – „наблюдават да се не разнасят по градовете и селата заразителни болести чрез просяци, скитници, цигани, халваджии, бозаджии, симидчии и т.н.“.
Очевидно, и преди 116 години най-ниските прослойки на обществото и циганите са известни с лошите си хигиенни навици, затова от здравни съображения движението им бива ограничавано. Изводът, до който са стигнали някогашните български епидемиолози, е същият, до който ни водят и събитията в последните дни, когато след масово тестване в циганските квартали Филиповци и Факултета бяха открити цели 12 огнища на коронавируса в семейни общности.
Неслучайно още в началото на извънредното положение ВМРО-БНД рационално поиска циганските гета да бъдат затворени и карантинирани, защото с ниската хигиена на обитателите си заплашват здравето на останалите все още здрави хора извън тях, а на 28.ІV.2020 евродепутатът Ангел Джамбазки в свое изявление на живо се обяви остро срещу премахването на все пак (макар и късно) изградените КПП-та.
Спрямо амбулантните търговци предложените в правилника от 1904 г. мярка е също разбираема, защото поради учестените си контакти с купувачи те много лесно могат да придобият зараза и да станат нейни преносители.
Следващият (пети) раздел от правилника разглежда специалните мерки, които се взимат за превенция на разрастване на епидемията, като те са разпределени по болести. В тези за скарлатината има специфични обстоятелства, които носят белезите на отминалия живот – напр. ако перачка се разболее от скарлатина, за 40 дни ѝ се забранява да приема за пране чужди дрехи и жилището ѝ се дезинфекцира. При наличие на заболели от коремен тифус властите забраняват използването на кладенците и обществените чешми, докато не се отстрани всяко съмнение, че водата им не е заразена. Член 95 пише, че изпражненията на болния преди изхвърляне също трябва да се обеззаразят с карболов разтвор, и то за предпочитане е това да става в самата му стая. Като обеззаразително вещество може да се използва и варовито мляко.
А сега, след като завършихме четенето… Можем ли да извлечем и някакви поуки от 116-годишния правилник? Може, напр. следните:
- по здравни и медицински въпроси думата имат получилите съответното образование и опит компетентни лица, а не всеки, който е решил, че има какво да каже по темата. Преди 116 години също има фалшиви новини, но те се разпространяват не по сайтове, а в полуанонимни самиздатски брошури и списания за алтернативна медицина и окултни теми, издавани от предприемчиви измамници. Те обаче неслучайно не са споменати в никоя точка на държавния документ, а навсякъде, където става дума за преценка на здравни въпроси, се говори само за лекари и въобще медицински лица;
- колкото по-ниска е хигиената на хората в дадена общност, толкова по-крути мерки трябва да се взимат, защото рискът оттам да тръгне зараза е многократно по-висок;
- естествено, че държавните и общинските институции според възможностите си се опитват да контролират масовото спазване на противоепидемичните мерки, обаче във всички случаи антиепидемичната кампания започва от личната съвест и отговорност на човека пред самия себе си и пред хората около него – стриктност към личната хигиена и всичко останало.
автор: Антон Оруш, Sandacite.BG
