Българи в Европейския парламент калят и атакуват по срамен начин България
За нас по соломоновски най-важното е детето да е живо, не просто да е „наше“
„О, неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?”. Това възкликва възмутеният баща на българското Възраждане Паисий Хилендарски през 1762 г. в своята прочута „История славянобългарска“.
Какво ли щеше да възкликне днес той, когато българи в ЕП калят и атакуват по срамен начин България?! Когато партията на бившия премиер на Републиката Сергей Станишев, от ПЕС, и отявлените им партньори „зелените“, внасят поправки в Декларацията за допускането на Северна Македония в ЕС, в която се „осъждат неотдавнашните провокативни изявления на български правителствени служители по исторически въпроси, засягащи Северна Македония“ и „приветства зрелия и балансиран отговор на тази провокация от страна на правителствените служители в Северна Македония.“
Страна-членка на Съюза, с морално издържаната позиция, е обвинена от своите партньори в ЕС за сметка на трета държава. И то Република Северна Македония (РСМ), в която – да, в наши дни – правата на човека са нарушавани грубо и безогледно. Регулярно. Достатъчно е днес да си българин край Вардар, който чете и получава български книги – и ставаш обект на оперативен интерес на службите за сигурност. А агенти идват на работното ти място – да те изтипосат пред колегите и да ти опреснят паметта за това каква народност си всъщност. Да не се объркаш преди преброяването. Достатъчно е да имаш български паспорт и ще станеш жертва на средновековен обществен имиджов линч, както стана с певеца Васил Гарванлиев, представител на РСМ в Евровизия. Днес българите там са обект на потисничество. Имената им циркулират в мрежата, към тях има физически заплахи, реална опасност да останат без работа.
На всичко отгоре, миналата година за малко в друга Резолюция на ЕП за България да минат текстове за македонско малцинство у нас. Тогава Ангел Джамбазки би камбаната навреме и безумието бе отложено.
Тече и един неспирен опит да се реабилитира сепаратистката и антибългарска ОМО „Илинден-Пирин“.
Дали от незнание, нихилизъм към историята ни или обикновено чуждопоклонничество, у нас има гласовита група от „интелектуалци“, които открито заемат антибългарската позиция на сърбоманите и македонистите. За тях е по-важно РСМ да е в ЕС, за да ограничи „руското влияние“, отколкото да е защитен националният ни интерес и правата на македонските българи. В същото време забравят, че ако конспирацията е вярна, то и Руската федерация има интерес от „троянски кон“ в ЕС. Независимо от причината и „мотивацията“ обаче – да се пренебрегват днес кражбата на историята ни, или политическата атака срещу българите там, както и враждебната пропаганда през образованието за това какви окупатори и фашисти сме – това вече е кощунство.
Това не е всичко.
Всъщност залогът е дали да пуснем в ЕС страна, в която битуват териториални претенции към наши земи, подхранвани през образователната система.
Още повече, че албанският етнос на северозапад стои все по-стабилно демографски и политически, което е риск за напрежение между Скопие и София. Просто се стеснява „жизненото пространство“, казано в историческа перспектива.
Какво би казал за тези процеси дядо Паисий, който също е от Македонския край. Така както са братя Миладинови, Симеон Радев, Кузман Шапкарев, както и плеяда от изявени български политици от ранга на балансирания и мъдър политик и общественик Андрей Ляпчев. Така както сами са се определяли Гоце Делчев, Тодор Александров и Иван Михайлов. Така както са впрочем едни 2,5 милиона българи днес – наследници на бежанци и преселници от македонските земи у нас. Така както е и родоотстъпникът Георги Димитров, който, за да угоди на Сталин и Коминтерна след 1944 г. извършва нечуваното предателство – насилствена „македонизация“ на Пиринския край. Опитът на БКП за репресивна културна асимилация и териториално откъсване на изконно българската Пиринска Македония остава с кървави букви в Пантеона на световните национални предателства. Лелеяната от Сталин българо-югославска федерация пропада, но злината е сторена. През 1946 г. у нас има преброяване, в което с груба фалшификация се създава идеята за „македонско малцинство у нас“ в т.нар. Пиринска Македония.
Българи са карани от собствената си страна да се пишат „македонци“, макар самият Димитров да не го прави лично.
Бежанци от Беломорието насилствено са гонени зад границата в „родината им“ Социалистическа Република Македония. Внасяни са учители от Скопие и Белград да учат българите в региона на „матерния“ им език, поругавана е история и традиции. Идеята за „македонско малцинство“ датира именно от този период.
В Скопие през 1944 г. е създаден „Закон за защита на македонската национална чест“, от който следва чист геноцид срещу българския етнически елемент в пределите ѝ. Физически, културен и икономически. Избити са десетки хиляди, а политическият терор е свиреп. Подобна е ситуацията още след Ньой – края на Първата световна война от 1919 г., когато де факто Македония е разделена на три, а лъвският пай отива за Сърбия.
Това е убийствен удар за България, която изнася Балканската война от 1912 г. и победата срещу Османската империя, за да се озове година по-късно сама срещу всички, съюзили се зад гърба ѝ за съкровената ѝ македонска болка – сърби и гърци, че и румънци…
По-късно тези процеси ще предопределят и на чия страна влизаме в двете световни войни. И не – ние не сме окупирали администрираните територии през 1941 г. – Вардарска и Егейска Македония, Поморавието и Западна Тракия. Освободили сме ги от сръбски и гръцки гнет. Инвестирали сме половината си бюджет за подобряване на средата на онеправданите българи там, държани като в концентрационен лагер преди влизането на цар Борис III Обединител.
Македонски въпрос действително няма и никога не е имало. Такава нация се появява изкуствено след 1945 г. Дотогава такова етно-географско понятие няма. Има само географско – както Мизия, Тракия и Добруджа. След Втората световната война под давлението на Белград македонизмът побеждава, образува се нация и език, национална идентичност, основана на българофобия. Преди това обаче – историята е недвусмислена, обективна и една-единствена.
Всъщност България обича Македония – огнището на българското Възраждане. Има и романтичен елемент, безспорно.
Но никога в историята си, България не е искала Македония за себе си. Битката винаги е била за автономия, свобода и независимост. За права на българите там.
Затова и през 1992 г. първи признаваме независимостта им. Сътрудничим това да направи и Русия на Елцин, парирайки по този начин апетита за реванш на кръвожадния Милошевич. Въпросът е какво получаваме в замяна. Вместо уважение, мирна размяна на търговия и инвестиции, и „добросъседство“ – удари под кръста и лобистки международни хватки срещу страната ни.
Към съвременна РСМ, езика и идентичностите им – претенции никой няма. Въпросите са за правата на българите там и обективността към историята като наука. Ако има диалог и в крайна сметка и тези прости неща бъдат разбрани, всякакви поводи за напрежение ще изчезнат. Залогът обаче е българската политическа класа да не забравя историята и да брани българщината. Същевременно за България по соломоновски най-важното е детето да е живо, не просто да е „наше“.
Източник: „Труд“
