Текст от личната страница на Карлос Контрера – общински съветник и председател на групата „Патриоти за София“ в Столичния общински съвет
Второ десетилетие централната власт няма и идея какво да прави с водния сектор. Разпарчетосването на ВиК системата (когато тя се трансформира в публична общинска собственост) беше залагане на бомба със закъснител. Защото възприетият подход (за който носят отговорност правителства и мнозинства в Народното събрание от всякакви цветове и политически спектри) вече се оказва емпирично доказан като грешен. И резултатите убиват, вече буквално.
Съмнителен е капацитетът на съществуващите ВиК оператори (без „Софийска вода“ до един общинска или съвместна общинска и държавна собственост) да поддържат системата, камо ли да я развиват. Експериментът с частното водоснабдяване в София също е горчив. Защото самата концесия е замислена и изпълнена в далечната 1999 г. по най-лаишкия и разбойнически начин, за което отговорността е на тогавашното синьо правителство и синьо мнозинство в Столичния общински съвет.
Друг е въпросът, че така и не се намери законодателно решение тази концесия да бъде изправена, да се поправят дефектите ѝ или да се прекрати. Но едно е сигурно (и това говори доста лошо за нас като общество), че София е един от малкото градове, където все пак нещо се подобрява във ВиК сектора. Да, вярно е, че това се случва с „клизма“, с много мъки, нерви, ядове, разправии със „Софийска вода“, препирни в Столичния общински съвет и в Столична община, но все пак поне системата не е под такъв риск, както съществува в огромната част от страната.
Но пиша това не с акцент върху София, а с мисълта какво се случва в останалата част от страната. Защото в общодържавен план водоснабдяването ни е пред тотален колапс. И крамолите ни с концесионера „Веолия“ в София, всичките ни остри възражения срещу начина, по който се експлоатира ВиК системата в София, са бял кахър, ако ги насложим на фона на останалата част от България. А човек трябва да мисли все пак не само за собствената си камбанария, а за цялата нация и цялото общество. Другото е егоизъм. И той е крайно вреден. Далеч не съм и апологет на концесията на водата в София. Критикувал съм я (меко казано) и продължавам да мисля, че е замислена и изпълнена като едно бедствие. Но в тези дни започвам съвсем сериозно да се плаша, че бедствието май настъпва със страшна сила в останалите части на държавата.
Наличие на уран във водата в Хасково. Още от октомври 2016 г. имало данни, покрили ги. И сега, след като истината лъсна – нищо. Наличие на уран във водата в Първомай. Човек да се запита какво друго са крили. Какви анализи са правени на физико-химическия състав и какво ли е изпило през годините населението в тези общини. А и не само в упоменатите две. Факт е, че загубите на вода в страната са високи, факт е, че редица общини са заплашени от почти перманентни водни режими. Например Шумен и Добрич. Например Враца, Монтана, Петрич и т.н. Това е резултатът от липсата на каквато и да е държавна политика в сектор „ВиК“. Оказва се и друго – в Сливен например, след реализацията на т.нар. воден цикъл, загубите на вода хвръкнаха. Т.е. там особен ефект няма. На други места пък (да кажем Шумен) водата е откровена мръсна и не става особено за пиене. Тя и за миене много не става… На няколко километра от София (например с. Мещица, Пернишко) водният режим е почти целогодишен.
Примери има стотици. И нещата вървят към по-лошо. Генералният извод е, че населението в тези места е подложено с мълчаливото съдействие на държавната и местна власт на своеобразен воден геноцид. И това население или ще избяга, защото без вода не може, или ще умре в следващите десетилетия и след него няма да остане никой и нищо. Прекият резултат е обезлюдяване на цели райони и региони.
До момента липсва ясен знак, че държавата (в лицето на Народното събрание и централната власт) осъзнават проблема. През 2013 г. се направиха т.нар. водни асоциации. Приносът им в т.нар. водна реформа е съмнителен. Замисленият модел се оказа погрешен, защото всяка община дърпа към себе си и накрая се получи и получава едно пълно нищо. Да се лежи на мисълта, че като дойдат едни европейски пари, ще си оправим водоснабдяването, също е крайно несериозно. ВиК секторът е огромен, нуждите са различни, състоянието на системите е различно, потреблението също. А и парите, които ще дойдат са далеч под онези 10-12 млрд. лева инвестиции, от които се нуждае водоснабдяването. А времето лети, часовникът тиктака, проблемите се множат и задълбочават.
Да говориш за водна реформа в България е да говориш за нещо, което не се е случвало. Но определено се нуждаем от начало на разговор, който да каже какво искаме и как да го постигнем. Защото е престъпление да пускаш по тръбите питейна вода, която съдържа уран. Престъпление е да държиш населени места на перманентен воден режим, престъпление е да пренасяш цялата тежест върху потребителя (в България цените на ВиК услугите се формират така, че потребителят трябва да плаща цялата сметка). И водата и канализацията стават направо златни.
Безотговорно е да заставиш с административен акт хората да плащат скъпо и прескъпо за ВиК услуги. Още по безотговорно е да продължаваш да го правиш с ясното съзнание, че колкото и да увеличаваш цените, парите за инвестиции все няма да стигат. Това е факт.
С други думи ни трябва концепция, идея какво да правим, как да го правим и какво очакваме като резултат (в това число и план-сметка колко ще ни струва и как да бъде платена сметката). Алтернатива няма. Без вода не може, така че това ще става тема номер едно пред обществото, независимо дали сме готови да водим дебат по въпроса. Една от възможните рецепти е държавата чрез Закона за водите да създаден национален фонд за инвестиции във ВиК сектора. Да създаде оперативен орган, който да направи много точен и ясен анализ по области къде какви са нуждите и колко ще струва. Освен това е очевидно, че държавата трябва да изземе управлението на ВиК сектора от търговските дружества (общински или държавно-общински). И е очевидно, защото резултатите са 20 г. са видими и те не са в полза на ВиК операторите. Съмнителен е капацитетът на общините да управляват собствените си ВиК дружества. Повече са или на загуба, или на минимална печалба при все, че потребителят плаща цялата сметка без да получава в повечето случаи нормална услуга. С други думи една възможност е да се върви към райониране и окрупняване на ВиК сектора при съвместно управление между държава и местна власт. От друга страна нищо не пречи на държавата да потърси и експертна помощ за анализа и управлението и отвън (това не значи да се създава частно водоснабдяване, напротив, а да се потърсят добри решения, каквито има в Европа – например Виена, Берлин, гр. Печ в Унгария и т.н).
Ключовият въпрос – кой да плати сметката за качествено водоснабдяване. Все си мисля, че потребителят не може да бъде задължен да плаща до стотинка всичко. Защото става дума за стратегически сектор, който не може да функционира на пазарния принцип търсене-предлагане. С други думи държавният бюджет следва да се погрижи да осигури финансирането за крупните ВиК проекти. Иначе просто реформа няма да има, системата ще се кърпи, докато издъхне някой ден и после… нищо.
Ако разсъждаваме за държавата стратегически – то са необходими по няколкостотин милиона на година, за да тръгне цялостното реформиране на ВиК системите по региони. Иначе казано – целево финансиране на проекти във водоснабдяването. Защото за съжаление близки са времената, когато хората панически ще започнат да напускат цели общини и области просто защото нямат вода в домовете си. Което чертае една нерадостна картина на дезинтеграция, обезлюдяване и превръщане на цели региони в мъртви територии. Чертае картина на формирането на няколко града – агломерации, в които българите ще се тъпчат да живеят. От своя страна това ще създава необходимостта от още и още водни ресурси и разширяване на ВиК системите на тези градове независимо от техническите и технологични възможности. Уравнение с неизвестно решение.
Това не е разговор и политика от днес за утре. Изпуснали сме вече 25 г., нямаме като общество много време. Но от някъде трябва да се започне. Защото днешните новини за уран във водата на цели населени места вещаят бъдещите новини, когато вместо вода с уран по тръбите ще тече уран с кал, а по-сетне няма да тече нищо, защото прахът не тече…
