автор: Проф. Пламен Павлов, източник: „Труд“
През 1919 г. победителите в Първата световна война нанасят гибелен удар не толкова на българската държава, която все пак оцелява, а на единството на нацията
В Зайчар до края на XIX век се е говорело на местния български диалект
На 27 ноември се навършват 100 години от злощастния за нашата нация мирен договор, подписан в парижкото предградие Ньой. За съжаление, и в тези дни, както при всяка годишнина от Ньойския договор, се повтарят не само истини, но и неверни клишета. Едно от тях е, че през 1919 г. България е изгубила „само“ Беломорието и Западните покрайнини предвид промените на границите с оглед на Букурещкия договор от 1913 г. – договор, който е не по-малко грабителски… Този формален прочит, без преувеличение, е обиден за паметта на нашите предци. Така или иначе, с наложения през 1919 г. международен порядък изконните български области Македония, Поморавие, Южна и Северна Добруджа, Източна и Западна Тракия на практика са признати за „законно“ притежание на заграбилите ги държави.
С Ньойския диктат победителите в Първата световна война нанасят гибелен удар не толкова на българската държава, която все пак оцелява, а на единството на нацията. Наред с военната катастрофа, изразяваща се в около 115 хиляди убити, хиляди ранени, вдовици и сираци, потоци от бежанци, стопанска разруха, тежки репарации и т.н., е променена „оптиката“ на собственото ни геополитическо мислене. След Ньойския договор, потвърден почти изцяло от Парижкия през 1947 г., българският национален въпрос изглежда не само нерешен, но и нерешим.
Днес знаем за терора и униженията, на които са подложени българите в Македония, за разделените къщи и гробища в Западните покрайнини, за насилията в Добруджа, за съдбата на сънародниците ни в Беломорието. Нека обаче си спомним най-сетне и за Поморавието – земя, населена с българи повече от едно хилядолетие!
Българската същност на населението е отразена в хиляди документи, от чужди пътешественици, дипломати, търговци и т. н., а докъм средата на XIX век дори и от сръбските автори. В крайна сметка, през 1872 г. местните жители в Нишко и Пиротско категорично определят своята националност, влизайки в Българската екзархия. Истината за българския характер на областта е показана в изследванията на Г. Занетов, Т. Павлов, Ат. Иширков, Ст. Райчевски, Вл. Русков, Ж. Войников, Р. Иванов и др.
Най-северозападните български земи са дадени на Сърбия през 1829 г., пет населени с българи околии – през 1833-а, а южната част на Поморавието с Ниш, Пирот, Лесковац и Враня – след Руско-турската война от 1877-1878 г. По време на Първата световна война България изтъква пред Централните сили своите законни претенции. От края на 1915 до есента на 1918 г. почти цялото Поморавие влиза в Моравската военно-инспекционна област с център Ниш. Организираната от Българската академия на науките експедиция събира безценна информация за езика, етнографските особености, културно-историческото наследство. Ето как проф. Беню Цонев характеризира ситуацията в Поморавието:
„За българското самосъзнание на Македония, за нейния български колорит няма защо и да говоря… Други са нашите виждания към Моравската област… Ние си мислехме, че тая област е населена от компактно сръбско население, което държи много жилаво за сръбската държавна власт… Най-главният и основен слой е онова същото население, което имаме в нашите погранични околии Белоградчишка, Царибродска, Трънска и Босилеградска – население, което наричаше себе си допреди 1878 г. българи, а тъй го наричаха и самите сърби, докато не беше влязъл у тях бесният шовинизъм да гонят всичко българско. Освен „бугари“, сърбите от Шумадия наричаха и наричат още моравците „шопи“ и „торлаци“…“
Въпреки наложената сърбизация, говорите в Поморавието и до днес пазят своята българска основа. В Зайчар до края на XIX век в градските учреждения се е говорело на местния български диалект, а само документацията се е водела на сръбски. Към времето на Първата световна война асимилационната политика е действала в продължение на десетилетия. Сред нейните оръжия е и… братоубийството! Още в Сръбско-българската война (1885-1886) срещу България е хвърлена Тимошката дивизия, чийто състав е набиран почти изцяло от местното българско население. С други думи, българи се бият срещу българи! През Първата световна война в Косовската операция (5 октомври – 25 ноември 1915 г.) българските войски се сражават с Тимошката и Моравската дивизии. Така е и при епичните боеве на Каймакчалан през 1916-а, и на Добро поле през 1918 г. Пролятата кръв създава взаимна неприязън между хората, независимо от техния произход. Както се оказва обаче, през 1915-1918 г. възстановяването на националното самосъзнание на моравските българи не е обречена кауза. Както пише проф. Б. Цонев, „… главната работа ще извърши и тук пак оная сила, на която благодарим изобщо за нашия бърз напредък – училището… Само за три-четири месеца български учители войници, които заедно с казармената си работа учеха децата на българска книга, бяха успели не само да ги научат да четат и пишат правилно български, но и да спечелят сърцата им…“
Подкрепяната от Антантата сръбска върхушка крои планове за реванш, т. нар. Топлишко въстание през март 1917 г. е представяно в нашата западна съседка като „народна борба“ против „българския окупатор“. Всъщност става дума за планирана диверсия, в която водещи са не някакви „сръбски“ национални чувства, а страховете на местните хора от планираната мобилизация при продължаващата кървава война. Идеята за отваряне на „вътрешен фронт“ е на ген. Живкович, командир на сръбския корпус в Одеса, подкрепен от руското командване. „Въстанието“ трябва да съвпадне с готвеното настъпление на Антантата на Солунския фронт и онова на румънци и руси през Добруджа във вътрешността на България. През септември 1916 г. в планината Радан при Прокупле (бълг. Прокоп) със самолет е прехвърлен Коста Печанац – сръбски офицер с „богат“ опит в насилията над македонските българи. В действие влизат и „комитите“ на Коста Войнович, които се крият в планината Копаоник. Те успяват да увлекат в авантюрата част от местните хора, които не се явяват пред наборните комисии, а бягат в планината. Бунтовниците завземат Куршумлия и Прокупле. Една от най-грозните прояви е кървавият погром, извършен от главорезите на Коста Печанац в Босилеград и околните села. Макар и с ограничен състав, българските сили под командването на полк. Александър Протогеров и полк. Петър Дървингов потушават метежа. И днес Топлишкото „въстание“ се използва за сатанизиране на България, но и за тотално отричане на българските корени на местното население. Паметниците, издигнати за увековечаване на събитието в Прокупле и на други места, отправят неверни послания към бъдещите поколения.
Ньойският диктат прекършва процеса на възстановяване на националното самосъзнание на моравските българи. Загубата на Македония, Беломорието и цяла Добруджа, откъсването на Западните покрайнини (западни по отношение на територията на България след 1878 г.) са изключително болезнени за българското общество. Издигнатата през 1928 г. от д-р Иван Строгов идея Поморавието със столица Ниш да бъде признато за автономна област, дори за самостоятелна държава, остава глас в пустиня. Бившият нишки областен управител изтъква, че подобно решение е в интерес на „… мирното и свободно развитие на Балканския полуостров…“. Част от Поморавието е под административната власт на Царство България и по време на Втората световна война, след която отново е дадена на Сърбия, тогава в доминираната от нея Югославия.
В периода между двете световни войни и особено след демократичните промени в България (1989 г.) въпросът за правата на българите в Сърбия е сведен главно до Западните покрайнини, при това действията и тук са колебливи и непоследователни. Няма дори и намек за историческите ни права в Поморавието, вероятно за да не бъдем заподозрени в реваншизъм, национализъм и т. н. От другата страна на границата обаче продължава да се пише друга история, да се търси (различен от българския!) „шопски“ и „торлашки“ език. Българската подкрепа за приемането на Сърбия в Европейския съюз е жест на добросъседство, но от него не следва съгласие с манипулирането на историята, езика и традициите. Истината за Поморавието е важна заради общото ни бъдеще. В крайна сметка осъзнаването на мащабите и последиците от Ньойския диктат отпреди един век е най-добрата терапия срещу нанесените травми на националната ни психика, дори и да не го съзнаваме.
