Националният младежки комитет на ВМРО направи втора обиколка из изконните български земи, останали зад граница, като този път бяха в Македония, снимките от където може да разгледате тук >>>
За пътуването разказва Цветан Александров, секретар на НМК на ВМРО
За втора поредна година решихме да посетим организирано земите, откъснати от снагата на Родината по ред исторически причини, които – щом ни следите, почти е сигурно, че ги знаете дори в детайли.
Лятото на 2015 година посетихме Северна Добруджа – люлката на хилядолетната българска държавност на Балканския полуостров. Посетихме село Еникьой, където е пял в местната църква и е преподавал в местното училище самият Дякон, средновековната българска крепост близо до делтата на река Дунав Ени сала (Ново село), някогашните крепости на българщина Бабадаг и Тулча, село Никулицел (Никулица) с манастира Кокош (старобългарската дума за петел), местността, сочена от историци за Онгъла, където през 680 г. българите водени от Аспаруха разгромили Източната Римска империя и започнали да се заселват по земите на Балканския полуостров. Посетихме множество църковни храмове, чийто стенописи, гробни плочи и кръстове говорят красноречиво за някогашно доминиращо присъствие на българи в тези райони.
Тази година решихме подобно на миналото лято да се запознаем отблизо с обекти и населени места, този път в Македония. Дългото ни пътешествие започна с амбициозния план за посещение на квартал Ново село в град Щип, околностите на град Кавадарци, няколко обекта в град Прилеп, град Охрид, селата около Преспанското езеро – Претор, Курбиново, Сливница, в Битолско – Цапари и Смилево, последно град Битоля.
Щип
Първата ни спирка в Република Македония беше град Щип. Това е един от градовете, дали много важни личности на ВМРО и българската идея за освобождаване на Македония от Османската империя (впоследствие от КСХС или Кралство Югославия) и последващо присъединяване към България. Но ние целенасочено се устремяваме към няколко изключително важни обекта за българщината в това населено място – църквата „Успение Богородично“, факултетът на университета „Гоце Делчев“ и паметната плоча, където е била родната къща на Тодор Александров.
Църквата е строена 14 години в периода 1835-1850 г. Декорацията във вътрешното пространство е дело на зографа от Дебърската художествена школа Никола Дамянов и на зографите Станислав Доспевски, Станилов, Вангелов, Кръсте Зограф, Димитър Папрадишки, Христо от Самоков, Захарий Зограф, а фреските в куполите се предполага, че са изработини от Георги Дамянов. В църквата се е служело на български език. След Първата световна война в двора ѝ са погребани костите на 19 български офицери и войници, както и на дееца на ВМРО Славейко Стрезов и видния водач на организацията Христо Чернопеев. През 2010 г. всички тези кости са осквернени – изровени и отнесени неизвестно къде, а на мястото им е поставена будка за продаване на свещи. Местните българи до ден днешен сочат за деятел на това скверно дело местния владика.
Иконите в църквата представляват истинско богатство – всички са с надписи на български език, с българските букви използвани през XIX век. Вляво от входа на стената се намира голяма икона на Светите братя, на която е написано, че те са българи, в долната ѝ част. Вдясно от входа има икона, чийто светия изобразен на нея е именуван като Св. Тодор – образът поразително прилича на водачът на ВМРО от 20-те години на XX век Тодор Александров. На нея е изобразен точно той! Иконата представлява това, за което поробените българи в родното му Ново село са го смятали приживе… В църквата близо до входа ѝ зад местата за сядане има тайник, който води до тунел, разклоняващ се в два отделни тунела, водещи в различни посоки. През този малък тайник са бягали комитите, когато са били преследвани, при укриване в храма.
Днешният ректорат на университета в Щип е някогашното българско училище в махалата. През есента на 1894 година в махлата Ново село Екзархията изпраща за учител по български език бъдещия ръководител и идеолог на българското национално-освободителното движение в Македония и Одринско – Гоце Делчев. Там той учителства до 1896 г. В средата на 80-те години на ХIX век учителства в Щип и Александър Попорушев – бащата на Тодор Александров (по фамилия Попорушев).
На 5 минути пò към края на махалата, на най-високото място, се намира голяма паметна плоча, която напомня къде е била къщата на Тодор Александров. Поставена е през 1942 г., а няколко години по-късно през 1946 г. е бутната върху надписите на лицевата си страна от югославските партизани. През 1992 г. се събират местните млади българи и с общи усилия успяват да изправят огромният гранитен къс на мястото, където е паднал, няколко метра по-надолу по склона. До мястото се стига, като се премине през тясна пътечка и двор на къща под паметната плоча. Въпреки присъствието на общинари, самоопределящи се като убедени българи в щипската община, все още не може да се постигне решение за изграждане на алея и маркирането ѝ за по-лесен достъп до мястото. Къщата на последния велик водач на ВМРО Иван Михайлов се намира малко по-надолу, вдясно, когато седим с лице към река Брегалница. Тя също е съборена от югославските сатрапи и на нейно място е построен трафопост. Поглеждайки от тази височина се вижда мостът на река Брегалница, който си личи, че е със стари основи, но модернизирана конструкция – именно на този мост сръбските власти във Вардарска Македония убиват бащата и по-големия брат на Иван Михайлов. Това допълнително допринася за издаването на смъртната присъда от ВМРО на сръбския крал, която бива изпълнена през 1934 г. от Владо Черноземски в Марсилия.
Поради напредване във времето следващата спирка я пропускаме – занемарени български военни гробове и паметник от ПСВ, намиращи се днес в една лозова нива на 10-на минути от град Кавадарци посока град прилеп, на 300 метра от кръстопътя на пътища А1 и 1103. Там единствено паметната пирамида стои и може да се разпознае чрез надписите на нея.
Прилеп
В централните части на града спираме да разгледаме църквата „Свето Благовещение Богородично“. Описана е в романа на Димитър Талев „Железният светилник“. Тя е построена и осветена през 1838 г. В двора се намира много интересна камбанария с барокови елементи. Отново в двора се намират гробовете на войводата Пере Тошев и полковник Стефан Илиев командир на 15-и Ломски полк, геройски загинал на Червената стена край Битоля на 26 март 1917 г. Гробът му днес вече не съществува там. В църквата се е служило на български език до 1912 г. Влизайки вляво от входа, отново като в църквата Успение Богородично в Щип, намираме икона на Св. Св. Кирил и Методий, на която пише: „Български просветители в Преслав през IX век (861) Св. Методий и Св. Кирил“, надписана е и годината – 1867. Около този надпис има други – „Проповед към българския народ“ и „Кръщение Цар Борис“ (като Цар Борис е изтрито, ясно си личат и следи от драскане с химикал и на други надписи). Може да се забележат и две икони, надписани „Св. Цар Борис“ – на името на българския владетел, наложил християнската вяра на българите. Иконите са 186 на брой и са обявени за паметник на културата.
Зад църквата, извън оградения ѝ двор се намира малка градинка. В нея се вижда голям бетонов постамент с 4 издигащи се на ъглите му, под метър височина, пирамиди. Под тази плоча се намира костница с кости на български офицери, комити и войводи на ВМРО. Всъщност това е паметник-костница, но по нищо не изглежда така. От една близка къща се появява възрастен, белокос човек, който гледа учуден от голямата маса хора, целенасочено дошли да оглеждат бетоновите остатъци. Приближавам се и го питам какво е това, а той излиза от двора и приближавайки се казва „Това е бугарска костница.“. Започва да ни разказва, че в нея има кости на български войници, както и ние знаехме, че малките пирамиди по ъглите на постамента са били свързани с вериги, на които той като малко дете се е люлеел и е имало паметник в средата, но понеже е занемарен с времето и това не е останало. Посочва ни в близост ниска, едноетажна сграда чиято архитектура ни подсказва, че е много стара, казва, че там е било началното училище. Всички го разпитваме някакви неща, кой каквото се сети и му е интересно, той разказва без страх и с почуда от гледката на много хора, предимно младежи на това място, които знаят в общи линии какво са дошли да видят. Възрастният човек ни обяснява, че някога това място, в по-широк периметър обаче, е било оградено и е имало порти, вътре зад тях са били църквата, училището, някои къщи и други подобни сгради. И наистина – поглеждайки в двете посоки на стотина метра от мястото (на изток и на запад) на една от улиците се виждат стари, зидани сводове и част от масивните ограждения. Уличката няма име. Има отвор в постамента и се мъчим да видим кости, но очите ни се задоволяват само с голямото кухо пространство отдолу. До отвора в бетона намираме нещо поразително – в избуялата трева се виждат нахвърляни хаотично парчета и начупени, каменни плочи и гробни кръстове. Разчистваме леко с ръце и виждаме надписи на български, на една от плочите и на арабски. Били са или от паметника, или от съществувало гробище около църквата. Зарихме ги обратно да не бъдат осквернени, наснимайки и оглеждайки за последно мястото бавно се оттегляме към автобуса.
Следващата ни спирка е на няколко минути път посока пътя за Битоля. Всъщност отиваме към градското гробище, което в единия си край има възстановено и официално открито през 2009 г. с усилията и финансирането от фондация „Фридрих Еберт“ и германската държава, германско военно гробище от Първата световна война. Близо до долната страна на гробището се е намирала Германска военна болница, а погребаните в гробището са умрелите в болницата германци. То е оградено с каменен зид, с надписи на немски на входа му, навътре по главната алея в него се стига до голям кръст в центъра, където са изредени имена на почиващите в него. По зида от двете страни на кръста има вградени, кафяви, каменни кръстове от първоначалните им гробове, на които с черна боя са повторени надписите за по-добра пригледност. В дъното обаче и в десния ъгъл на зида виждаме това, за което сме дошли – български мраморни надгробни кръстове вградени от възстановителите по същия начин като германските, една черна гранитна плоча с имената на българските войници (на български) и отново мраморна надгробна пирамида. Надписите по надгробните камъни са много интересни – на тях са изписани имената на войниците, войсковите части, към които са принадлежали и родните им места, личат си и места, на които по тях са били поставяни и снимки и които разбира се ги няма днес. Сливен, Велико Търново, Лом, София… Някои кръстове са нови и безименни, възстановителите са уважили покоя на незнайните българи почиващи вечно на това място. Българските войни от стара България са летели в бой да освобождават и бранят македонските си братя и сестри… Уви на някои „полетът“ е завършил тук. Загинали са от раните си получени в боевете на Завоя на река Черна и Червената стена.
Следва продължение…
