На прибиране към България тръгнахме по друг път, различен от обичайния. Искахме да видим втората цел на пътуването ни, която е и най-важната, тъй като е трудно достъпна и малко от нас са успели да видят отблизо – българското село Баница, Серско (днешна Гърция). Лично аз не вярвах, че ще успеем, тъй като много български поклонници са искали да стигнат до там, но са били възпрепятствани от гръцките власти под различни предлози. Знаем от неуспешните опити на приятели, че минавайки през съседното село Фращани, местните звънят в полицията, за да докладват за автомобили с български номера. Така гръцката полиция изпреварва българите и на с. Баница ги чака. Там служителите на гръцката полиция започват да разубеждава българите да си тръгнат, защото щели да се наранят на развалините, имало змии, угрози от ухапвания и др., след което ескортират българските автомобили чак до Сяр (на 18 км), за да са сигурни, че няма да се върнат и са си отишли.
Попътно се отбихме в градовете Лерин и Воден. В първия намерихме църквата „Св. Панталеймон“, в чийто двор се е намирало гробището.
Там са погребани тленните останки на страшилището за гръцката пропаганда в Македония и Одринско – Васил Чекаларов. През 1913 г. войводата Чекаларов и Иван Попов водят чета, като имат за задача да проникнат в тила на гръцката армия. На 4 юли четата се разделя на две в Чеган. Там Чекаларов е ранен близо до сърцето, а на следващия ден е ранен и в крака. Тогава Иван Попов с другата част от четата достига с. Баница, но търпи поражение. На 9 юли в местността Лакото при престрелка с гръцки войници Чекаларов е многократно ранен и пада убит. Следва гавра с трупа му, а отрязаната глава, набучена на кол, обикаля улиците на Лерин, придружена с виковете на гръцките войници: „Няма Чекаларов! Няма Македония! Унищожихме Чекаларов и заедно с него всички Чекаларовци!“.
Наближихме Сяр. Тръгнахме обаче по другия път, посока Горно и Долно Броди, като на 14 км от Сяр се отбива вече по черен път за разрушеното от гръцката армия през 1913 г. българско село Баница. По този път няма друго населено място, което е надеждата ни, че ще го достигнем и че няма кой да ни види и издаде на гръцките власти. Вълнението се покачи, когато се отправихме по 4-километровия черен път. Последни метри, както се казва, ни делят от една заветна цел. А когато на няколко завоя разстояние достигнахме единствената оцеляла постройка от селото – камбанарията, сърцата ни затуптяха ускорено. Достигнахме го най-после! Настава паническо вълнение сред нас. Виждаме едно от паметните места за беломорските българи.
На 4 май 1903 г. край село Баница пада убит самият Гоце Делчев. В голямото сражение с османската жандармерия, командвана от съвипускника му, Хюсеин Тефиков, докато българската чета бяга от засадата, губи и водача си Димитър Гущаров. В гроб в близост до камбанарията са погребани тленните им останки, а впоследствие тези на Гоце Делчев са пренесени в олтара на църквата „Св. Димитър“, която е от другата страна на пътя. Днес тя е почти непристъпна, заградена с висока телена ограда. Оглеждаме останките – купчини масивни камъни, около които ясно си личат очертанията на жилищните стени.
Това село, опожарявано веднъж след Илинденското въстание от османците и вече окончателно разрушено от гръцките военни през Междусъюзническата война, когато голяма част от населението му е избито, а оцелелите бягат в България, днес е пустинен пейзаж. Но единствено камбанарията, която е била в центъра му, е устояла и до днес като паметник на българщината в Беломорска Тракия, като предание за съдбовните случки, сполетели тези земи. Дори още се разчитат надписите „1883“ и „Мастора Георги Димув Жилюв“. Какво вълнение само…
С това завършвам историко-пътеписния си разказ за поредната, но една от най-вълнуващи обиколки, в които съм участвал по старите български земи. За съжаление все още необединени под формата на единна българска държава. Лично за мен Охрид е най-вдъхновяващото населено място в цялото българско землище, което не може да ми омръзне да посещавам от 9 години насам. Да може човек да стъпи днес там, където са крачели българските владетели, в духовната и книжовна стара българска столица, чиито белези са ясно личащи и днес, е велико чувство! Българският Йерусалим, в който е започнало покръстването на българския народ чрез подготовката на хиляди духовници изпратени впоследствие из всички краища на царството, за да посеят новата вяра. Лично царят-покръстител е върховният ръководел на делото чрез Наум, Климент и други, които отдават години от живота си за това развитие на Първата българска държава. Градът, в който са написани хиляди книги, разпространили българското слово в пределите на цялото българско землище. Най-важният и развит средновековен български град във времето около Златния век.
Виж част I и част II от пътеписа
