За осма поредна година структурите на ВМРО в Добрич, Балчик и Варна организираха поклонение пред паметната плоча на Апостола на свободата Васил Левски в тулчанското село Еникьой в Северна Добруджа и експедиция по обектите, свързани с хилядолетното българско присъствие в тази земя – люлка на държавата ни на Балканския полуостров. По традиция в обиколката се включиха народният представител Йордан Йорданов и областният управител Красимир Кирилов, общински съветници от Добрич и Балчик. Преди 8 години по предложение на Инициативен граждански комитет с активното участие на ВМРО и родолюбци-доброволци и с финансовата подкрепа на Фондация „Българска памет” бе поставена паметна-плоча барелеф на Васил Левски в севернодобруджанското село Еникьой (днес Михаил Когълничану). Тук през 1866-67 г. Дяконът е бил учител и е пял в местната българска църква. Поклонението пред делото на великия революционер бе комбинирано и с посещение на знакови места – свидетелства и ясни доказателства, че Северна Добруджа е изконна българска земя, която историческите превратности са оставили извън днешните предели на Отечеството.
Само на 100 км. от границата е Бабадашката планина. Тук през 70-те години на XIX век действа четата на поп Харитон, прославил се с участието си в Априлското въстание. Наблизо е и средновековната българска крепост Ново село (Ени сала). През Средновековието твърдината е била част от укрепителната система на Първата и Втората българска държава, а след това и на полунезависимото феодално българско княжество на деспотите Добротица, Балик и Иванко.
Спираме в Бабадаг – един от големите градове с преобладаващо българско население до 1940 г. Бабадаг е избран за място на заседанията на Великия добруджански народен събор, който през 1917 г. се обявява категорично за присъединяване на цяла Добруджа към България. Влизаме в двора на старата българска църква „Св. Димитър“, строена в средата на XIX век. През 1916 г. църковният двор е превърнат във войнишко гробище, което днес е изцяло унищожено. Тук са били погребани около 40 войници от Трета армия, загинали в битките за освобождение на Бабадаг през 1916 г. През 1917 г. българските граждански власти в Бабадаг издигат паметник. Неговият постамент все още стои, но върху българския надпис е поставена плоча на румънски език. Под нея все още личат отделни букви от кирилския текст. До преправения монумент е гробът на млад българин, живял в средата на 19-и век. В добро състояние е все още надписът, съхранил уникална народна поезия от Възраждането.
Пред паметната плоча на Апостола родолюбците поднесоха цветя и сведоха чело пред делото на великия революционер. Местните жители са свикнали с посещенията на българите. Хората в Еникьой вече знаят кой е Левски и полагат грижи плочата да е в добро състояние. Все още стои църквата, в която Дяконът е пял. Запазени в добро състояние са и иконите с надписи на български, изографисани в средата на 19-и век от тревненски зографи. Пристигаме и в Тулча – градът-крепост на българщината през Възраждането. През 19-и век градът е бил икономически, културен и духовен център, като над 60 % от населението му е било българско. През 1859 г. тук е основано първото българско училище в Добруджа, същата година е създадено и читалище, а десет години по-късно – и българско женско дружество, което обединявало 150 българки и се занимавало основно с благотворителност. С лични пожертвования на родолюбиви българи е построена и църквата „Свети Георги”. В притвора, над входа четем още един отлично запазен надпис: „Тулча, 1854 г. майя 20. Съзидан храм светаго великомученика Георгия спомоществованием народнаго болгарского общества“. Ктитори са хаджи Велико Стефанов, Димитраки бей Теодоров, Стефанаки Теодоров… В църковния двор са погребани в знак на благодарност някои от дарителите за построяването на храма. Надписите на надгробните им паметници, естествено, пак са на български. Дървеният иконостас на храма в Тулча е впечатляващо произведение на изкуството. Иконите в него са дело на зографи от Самоковската художествена школа. Надписите върху тях са български. Девическото българско училище се е помещавало в сграда до църквата, която днес е превърната в търговски обект. Върху нея обаче е запазена плочата, поставена при изграждането ѝ. „Това здание, назначено за българско народно девическо училище положи му са основний камък от хаджи Велико Стефанов, българин от град Тулча на 11 мая 1881 г. и ся нарече на славянските просветители Свети Кирила и Методия“.
Посещаваме и манастира Кокош, основан през 30-те години на XIX век от български монаси. Съхранена е автентична българска архитектура – напълно еднаква с тази в Троянския или Дряновския манастир, например. В манастирското гробище са погребани един подофицер и трима войници от Седми преславски полк, загинали през декември 1916 г., в края на кампанията на Трета българска армия за освобождение на Добруджа от румънска окупация. Тук почиват подпоручик Неделчо Ламбов и редниците Юрдан Върбанов, Върбан Петков и Продан Георгиев. Със задоволство забелязваме, че надгробните паметници са обновени от румънската държава.
Последната спирка на експедицията е селото Никулицел, където е бил укрепеният лагер на кан Аспарух. Тук се намира храмът „Свети Атанас Летни”. Църквата е най-старата запазена в Северна Добруджа – строена е през ХІІІ-ХІV век и всъщност е умалено копие на Боянската църква.
Изкачваме се на хълмовете над селото, откъдето се разкрива прекрасна гледка към мястото, където през 680 г. българите на кан Аспарух разгромяват войската на Източната Римска империя и поставят началото на българската държава на Балканите.
Изброените места не са единствените в Северна Добруджа, съхранили спомена за вековното българско присъствие тук. Те си струва да бъдат видени от колкото е възможно повече българи.
