В. „Доктор“: Д-р Султанка Петрова като народен представител и член на здравната комисия в парламента следи задълбочено реално как се спазват правата на децата. Ето какво сподели д-р Петрова по повод създаването на комплексни центрове за обслужване на деца с увреждания, хронични заболявания и деца в социален риск.
Д-р Петрова, какво е мнението Ви за създаване на Центрове за комплексно обслужване на деца с увреждания и хронични заболявания?
Министерство на здравеопазването е отговорно за здравето на нацията, за провежданите здравни политики, за създаване на здравни услуги. Затова считам, че на този етап има голяма нужда от създаване на такива центрове.
От проектозакона не става ясно каква е концепцията и визията за функциониране на тези центрове. През 2010 г. България прие Програма за изпълнение на Националната стратегия „Визия за деинституционализация на децата на Република България“. Много неправителствени организации са споделяли притесненията си, че ще се получи повторение на старата система в умален вид. Този процес се изпълнява в България със средства от Европейския съюз, като целта е да се развият нови, алтернативни услуги, които в последствие да се управляват от общини и частни доставчици.
Тук искам да подчертая, че аз не съм против процеса, но няма да спра да се боря за правилното му провеждане и адекватно финансиране.
За съжаление някъде по пътя добрите намерения и тяхната реализация се променят. Превес в работата вземат различни интереси, които изместват интереса на детето. Това са проектни, бизнес, професионални, консултантски, осигуряване на заетост, строителни поръчки и др., т.е. всички интереси, които изместиха интереса и закрилата на детето са свързани с пари, а понякога и много пари.
Основната цел тук се явява „запълване“ на новите центрове за настаняване от семеен тип с потребители. Всичко това говори за един опорочен процес, нарушаващ правата на децата и техните семейства.
Преди дни се върнахте от посещение на поредния център за настаняване от семеен тип. Какво Ви направи впечатление?
Общото мнение е, че хората работещи в тези услуги, имат нужда от обучение, подкрепа, нови методики, стандарти, добри заплати, междусекторно и междуинституционално партньорство и др. В момента в новите услуги се наблюдава липса на координация между институциите, професионално подготвен персонал, съпътстващи услуги, единен финансов стандарт, „запълване“ на свободни места без подготовка и подкрепа на децата, нарушават се правата и тяхната закрила, услугата не отговаря на нововъзникналите проблеми в общността, липсват периоди на адаптация, невъзможност за групиране на децата в услугите, формално се прилагат мерките за закрила – само на хартия. Нужно е преосмисляне на истинските нужди и услуги за деца, а не тези на сградите и отчетността към финансиращия орган. Според мен действащият в момента модел е крайно нехуманен.
Той нанася множество вреди и най-малко е съобразен с най-добрия интерес на детето. Призовавам за спешна намеса от страна на държавата. Трябва да се намерят професионални решения, гарантиращи интереса на децата, тяхната защита и права в новите форми на услуга.
Междинният доклад на Европейския съюз за социални политики излезе на 25 юли. Запознахте ли се вече с него?
Да. За съжаление първото изречение от доклада е, че деинституционализацията е в критичен етап и има сериозни забавяния при регулиране на интегрираните услуги.
Това, за което алармирам от няколко месеца, че има проблем с този процес, вече ни го написаха и от Европа. Те са обезпокоени от това, как ще бъде организирана грижата за децата с тежки увреждания, децата от Домовете за медико-социални грижи и др.
Обръща се сериозно внимание на натовареността на социалните работници, лошите условия на труд, ниско заплащане, за което нееднократно алармирам.
Отбелязано е, че в процеса на деинституционализация са нарушавани правата на децата от домовете, тъй като е допускано тяхното местене да става без индивидуален подход и предварителна подготовка, а само с цел да се запълни капацитета на новата услуга. Препоръчват ни да се обмисли как да се насърчи взаимодействието между местните власти и гражданското общество в планирането на следващия период.
