Три ключови въпроса могат да решат неспиращите водни трусове
Миналата седмица министърът на околната среда и водите повдигна темата за воден режим в Бургас, което доведе до нови водни трусове. Но всъщност това е част от една политика, неслучваща се вече тридесет години.
Това е част от текста на общинския съветник от ВМРО в Столичен общински съвет и член на Националното ръководство на ВМРО Карлос Контрера от личната му блог страница.
Контрера очертава три въпроса, които трябва да бъдат зададени, за да се решат тези водни трусове, а именно:
Първо – да се създаде нарочен орган, който да провежда националната политика по водоснабдяване и канализация.
Второ – да се реши въпросът с ВиК операторите и собствеността на мрежите за ВиК.
Трето – за цената на ВиК услугите.
Ето целия текст:
Миналата седмица министърът на околната среда и водите разбуни духовете, повдигайки темата за воден режим в Бургас. В настанала олелия, традицонно за всяка една тема, отново големите въпроси за сектор ВиК бяха подминати.
Традиционно. В духа на неслучващото се вече тридесет години в сферата на водоснабдяването (забележете канализацията дори не я коментираме).
Имаме едни три десетилетия, които са тотално изгубени.
За този период мисля, че имаме цифром и словом един завършен язовир за питейни води, няколко по-големи ремонта (част от които калпави или скандални – например пернишката история). Долу-горе инвестиционната дейност се заключва в т.нар. водни цикли (смяна на водопроводната мрежа в населените места), което не е маловажно, напротив, но е 20% от това, което трябва да се върши. А самите т.нар. водни цикли не са обхванали всички нуждаещи се общини и населени места.
Допуснатите грешки в миналото сега дават своите плодове. Първо – липсва каквато и да е концепция как да се управлява водоснабдяването и кой да го оперира.
Умишлено или не ВиК операторите са непропорционално много, абсолютно разнопосочни и многолики по отношение на територия, която водоснабдяват, брой население, тип водни обекти за питейни нужди и т.н., и т.н.
На всичко отгоре собствеността е смесена – и държавана, и общинска; на една община, на няколко общини, за да е по-пълна кашата. Липсва един национален орган, който да провежда националната политика по водоснабдяване и качество на питейните води. Но за сметка на това имаме няколко министерства, които отговарят за това или онова.
Многовластието е гаранция за провал.
Водните трусове се случват, но не от днес, вчера или от 10 г. Провалът е назрявал далеч назад в годините, когато съм бил, да кажем, още в детската градина, метастазирал е при няколко правителства (и леви, и десни, и центристки), за да дойдем до момента на днешното вайкане.
Междувременно се надроби още един проблем – т.нар. ВиК холдинг,
който според мен е грешка, и който скоро ще изпадне в състоянието на БЕХ. Холдингът не може до безкрайност да спасява закъсали тук и там ВиК системи. До момента от инвестиционна дейност няма и помен, вероятно скоро няма и да има.
За да започнем да пооправяме нещата, според мен следва да се тръгне с няколко стъпки. Първо да се създаде нарочен орган, който да провежда националната политика по водоснабдяване и канализация, респективно да се занимава с проучването, проектирането и изграждането на стратегическите обекти (например язовирите, магистралните водопроводи и пречиствателните станции за питейни и за отпадни води).
Централизирането на тази дейност първо ще позволи провеждането на целенасочена, обща политика, а не решения на парче, второ акумулиране на достатъчно средства
(от републиканския бюджет, от външно финансиране, от заеми) за бързото изграждане на критичната инфраструктура. Разбира се, никак не е лошо да се привлекат и международни компании и консултанти, които да помагат в процеса.
На второ място следва да се реши въпросът с ВиК операторите и собствеността на мрежите за ВиК. Според мен сегашният хибриден модел не работи. И е необходимо окрупняване на операторите. Тук въпросът е дали и до колко държавата трябва да запази собствеността в тези търговски дружества. Може да се разсъждава и в обратната посока – дали общините да не се освободят от тези задължения. На този етап еднозначен отговор няма, но със сигурност сегашните над 40 ВиК оператора трябва да се окрупнят.
Дали да има концесии във водоснабдяването? Тема, която се подминава напоследък. Лично аз съм привърженик на принципа „Водата в обществени ръце“. А той предполага ясен механизъм за контрол на обществото над управлението и ползването на този публичен ресурс (питейната вода).
В този смисъл концесионирането е сложен и донякъде рисков процес – примерът със софийската концесия на ВиК мрежата е ясен, както и перипетиите около нея, които и до сега не секват.
Чисто теоретично подходът концесия срещу ясни правила за инвестиции и дивидент от печалбата от оперирането не е лош. Но само при ясни условия, железни механизми за контрол и прецизирани договорни отношения. В противен случай кашата ще е пълна.
На трето място ние като общество следва да решим въпроса с цената на ВиК услугите. Това обичайна търговска дейност ли е? Ако не е – регулирането следва да бъде на база не извличане на максимална печалба за дружествата, а постигане на по-добро качество на услугата. В този смисъл трета важна тема е за ценообразуването.
Аз съм категоричен, че то трябва да се извършва и контролира от орган, който не е КЕВР. Водоснабдяването и канализацията отдавна трябваше да се извадят от тази компрометирана комисия. Логично следва да обсъдим въпроса за цените след окрупняване на ВиК операторите. Както и темата дали да не се въведе единна национална цена, за да се тушират огромният дисбаланс между цената на водата в отделните области, респективно се оказва, че някои от най-бедните региони плащат една от най-скъпите цени за ВиК услуги. Това с единната цена може да се обсъжда обаче само при положение, че държавата наистина реши да води активна и всеобхватна инвестиционна политика в сектора.
Тези три ключови въпроса следва да намерят своите отговори, а дотогава ще продължаваме да гасим пожарите във… водоснабдяването.
