Без самоцелен реваншизъм и фанфарно показни наказателни акции
България спокойно може да претендира за стожер на европейската цивилизация
Авторски текст на анализатора и икономист Кузман Илиев за „Труд“.
Настъпило е време разделно – накъде да тръгне България? От една страна ни се казва: трябва да се борим с неравенствата. От друга се твърди: бичът е корупцията, ние ще се справим – ние сме „нови“ и чисти, вярвайте ни. Трети искат да изчегъртват де що видят и намерят. Естествено, нищо ново няма под слънцето. Нито Христо Иванов може да изтрие факта, че е бил министър на ГЕРБ (не на Реформаторите), нито Трифонов да изчегърта, че от десетилетия е сменял кабинети чрез предаването си и всъщност е близък до най-високите нива на родната политика. От десетилетия. Дори е имал своя партия и преди. За острието на БСП в поредица от мандати и лице на управлението на Орешарски – Мая Манолова – дори е излишно да се пише. Със зор всички дават властта в ръцете на Борисов, който действително има убийствен политически инстинкт, но липсата му на идеология и трайни концепции го обрича на постоянно лутане. Което от „гъвкавост“ заприличва на безпринципност и нагаждачество.
Общо взето, тотална липса на посока. В това безвремие логично е като феникс от пепелта да се въздигнат на политическия небосклон и тотални ренегати като докаралия България до фалит и хиперинфлация – Жан Виденов. Особено в условия на нова Студена война, където Изтокът и Западът отново са се хванали за гушите – ние имаме нужда от компас. И национална цел. А независимо от политическите възгледи, тя може да бъде: България да просперира и да бъде субект на международните отношения, не обект. Играч със своя визия. С приемственост между политическите формации и ясни приоритети. Без самоцелен реваншизъм и фанфарно показни наказателни акции. С позитивни цели и яснота какво да се прави – в стопански, културен и социален план.
На първо място такива цели може да са повишаването на националното ни самочувствие и просперитет. Едното зависи от познаването на историята ни и гигантските достижения като създаване на българска азбука, използвана от 300 милиона човека днес. Или спасяването на Европа от арабското нашествие през 8-ми век от Тервел. Или спасяването на българските евреи през Втора световна война. Примери много. Другото е в полето на добрата икономическа теория. Най-богати са най-свободните икономически и забележете – малки държави. Те са най-гъвкави и винаги лавират в международните отношения. Не се навират между шамарите, за да се доказват на този или онзи имперски голям брат. В същото време имат позиция за нещата, които действително касаят тях и гражданите им, като миграцията, например. Пример: Люксембург, Швейцария, Северна Ирландия, Сингапур. Правителството не се меси в икономиката извънредно, или го прави относително по-малко. Частната собственост е абсолют. Данъците са ниски, пречки пред пазара на труда има малко или никакви. За да станеш част от тези общества, следва да си подготвен като експертност, а и със сериозен ресурс за инвестиране.
България спокойно може да претендира за стожер на европейската цивилизация – покръстени сме през 864 г., а държавната политика на цар Борис е ясна – чрез създаването на собствена писменост ние ставаме и глобален геополитически фактор. Фактор, към когото следва всеки да има респект и ако щете – да „ухажва“. Днес, когато християнската цивилизация е под обстрел във всеки аспект, ние можем и трябва да поемем първенството. Векове наред сме удържали без да се претопим под различни пагубни владичества. Други велики народи просто са изчезнали. Но нас продължава да ни има. Да, с наведени глави и заринати в злободневието на оцеляването и политическите махленски ежби. Но само на крачка от друг поглед за ролята ни в света.
Успешната формула за здраво в културен план общество, изкарващо и произвеждащо достатъчно, за да е уважаван фактор на международната арена, е проста. Най-напред да има история и постижения. Като най-древна оцеляла държавност в Европа и третият по-значимост фактор в Средновековието, може да си го позволим. И да си ги тачим и представяме модерно пред света тези постижения и успехи. Можем да наречем това консерватизъм (от съхраняване на вече създаденото) или патриотизъм. След това – да разполагаме със стабилна и прозрачна бизнес среда, привличайки по този начин инвестиции и капитали, а оттам високи доходи и икономическа мощ.
Дори практично погледнато – ако искаме братята ни в Северна Македония да спрат да се излагат, атакувайки най-близкия си приятел в наше лице – добре е да сме остров на стабилност и финансова „привлекателност“. На терена на историята – аргументите са изцяло на наша страна. Но животът може да бъде и прагматично прозаичен, а всеки се съобразява с притежаващите ресурси. Любопитна ситуация се получи с думите на руския президент Владимир Путин, че азбуката им идва от Македонските земи. Ясно е, че господарят на Кремъл нарочно ни дразни и това в светлината на нарастващото напрежение между различните блокове, от които сме част. Проблемът не е толкова донякъде разбираемата и очевидно некоректната и хлъзгава путинова позиция. Твърдението му е също толкова вярно като да кажем, че сме благодарни, че тракийските земи са дали на света гениалния футболист Христо Стоичков. Македонските и тракийските земи са географски местности, съставляващи землището на държавното образувание България в конкретните исторически моменти. И това се знае отлично в Москва, затова и няма изрично споменаване на Република Северна Македония. По-големият проблем е, че има безродници, които не осъзнават, че кирилицата действително е създадена от Климент именно в Охрид – македонското културно сърце на България в Средновековието. И че да се вземе позиция, в която си харизваме историята на днешните българомразци и сърбомани в Скопие и Белград, е национално предателство. Както и да го въртим и сучем. Колкото и да искаме да угодим и на западните ни партньори, третиращи ни като варвари, които тръшкат дверите на Европа за милите „македонци“.
Изключително важно е да имаме генерален консенсус по такива теми. Както и тези за данъчната хармонизация в ЕС – разбирай вдигането на данъците за малките до нивата на големите. Това е смазваща политика, която пречи на натрупването на капитал и икономическото догонване. Данъците винаги трябва да са въпрос на суверенитет, а това, че някой иска да си прави социална държава, поддържана с огромна дългове и високи данъци – не е и не бива да бъде наш проблем.
В този смисъл е кощунство неглижирането на темата за развитие на българския пазар на капитал, например. Липсата на цели и ясна публична политика по тази линия. Подозирам, че повече народни представители си го представят като пазар за череши, но по-скоро става дума за търгуване на дялове на компаниите. Респективно на производствените фактори – машини, земя, технологии. Това ще повиши ефективността на бизнеса и ще привлече чужди спестявания, които да захранят родния растеж. Възможността през този канал да се финансират компании от реалния сектор, а гражданите да получават дивидент, подкрепяйки успешните предприемачи – малки, средни и големи – е отлична. И сега-засега – пропусната полза.
