Най-страшното е, че в Народното събрание влязоха идейно слаби хора – кариеристи и необолшевики
Черешката на тортата бе самоцелното вторачване в машините и отпадането на хартиената бюлетина
Източник „Труд“
България влиза в тежка политическа криза. И тази криза е системна: безидейност и дефицит на компетентност, къс политически хоризонт, слаба кадрова скамейка, но най-важното – липса на държавническо мислене. И това е проблем, защото страната ни е изправена пред тежкa международна, геополитическа и икономическа кризи.
В миналия кратък – и слава Богу – парламент попаднаха формации с тотално отсъствие на историческо чувство и перспектива. Истеризиращи и революционно настроени, те се заеха с извънредно законодателство. Прецедент след прецедент, правен вакуум, тежки нарушения и извънредно законотворчество на парче – без да е взет интересът на засегнатите страни. Като пате в кълчища. Но с много агресия и реваншизъм.
Липсата на готовност за управление на страната бе фрапираща. Оказа се, че обещанията към избирателя: да се демонтира ГЕРБ, да се въведе мажоритарна избирателна система и да се премахнат мутрите – тези обещания всъщност мутираха. В своя антипод. И то много бързо.
Таванът на секциите в страни извън ЕС бе премахнат, което увеличава шанса на ДПС да прибави десетки хиляди гласове към резултата си. И не, партенката, че това се прави, за да може българските граждани в САЩ и Великобритания да гласуват, е абсурдна. Таван от 50 секции щеше да е напълно достатъчен. А хора, които не знаят български и са под влияние на турската държава, както и списъците с мъртви души в югоизточната ни съседката – да са минимизирани като вреда. Изваждането на ВМРО от изборната администрация бе пореден акт на безсилие и липса на спортсменство – същото можеше да се направи срещу Демократична България в предходния мандат. Но не беше.
Създаде се правен вакуум, в който хем няма пропорционална избирателна система, хем няма мажоритарна, а промените се отлагат за редовни избори, които днес изглеждат като мираж. А това е дело на тумба от гръмогласни юристи. Кой от кой по-взискателен и медийно активен.
Атакувано беше специализираното правосъдие, част от съдебната система. Битката бе с „мутрите“, но първото нещо бе веднага да се ударят органите, водещи делата срещу тях. Дори и хипотетично да е правилно като философия – нито беше аргументирано добре, нито имаше нужната легитимност. Остана горчивият вкус, че се прави като индулгенция към определени бизнес кръгове. Както и че се канализира власт само към близката до конкретните политически партии фракции в съдебната система. Лобито ми е по-добро от лобито ти, олигархът ми – от олигарха ти. Така стоят нещата.
Черешката на тортата бе самоцелното вторачване в машините и отпадането на хартиената бюлетина, което най-вероятно ще бъде премахнато при следващи избори. Опасността от манипулации при машините и софтуера е толкова голяма, че априорно е незаобиколима. И доказва, че промяна във формата не компенсира липсата на промяна във философията. Което касае дитирамбите за електронно правителство като панацея на социалните ни болежки и кривици. Твърде хубаво е, за да е истина. И твърде трудно за реализация в чужбина, например, което ще отвори фронтове на ГЕРБ да оспорват изборните резултати, ако не им харесат.
Най-страшното обаче е, че в Народното събрание влязоха идейно слаби хора. Кариеристи и необолшевики. Недоволни и мразещи, за които няма дясно, няма ляво – има тяхната велика преценка. Казус по казус, случай по случай. Тяхната лична преценка и мъдрост ще озарява нацията, а системното политическо и икономическо мислене – те са овехтели и трябва да бъдат хвърлени на бунището на дебата в обществото ни. Да, ама не. Много скоро умонастройката на тези хора ще стане напълно ясна: те са интернационални, ляво-зеленоидни популисти, правоверни кланящи се на демиурзите на либералния консенсус, доминиращ на Запада. На практика целият парламент бе ляво-либерален и интернационален. Изключителната му мисия – така да подмени дневния ред на обществото, че да не говорим за нищо смислено. Както и да направи правилата за изборите такива, че да циментира бъдещия си диктат.
Желанието бе Народното събрание да бъде превърнато в Революционен трибунал по якобински модел. И то бе. Парадоксът е, че той бе ръководен от тежко дискредитираната в политически план Мая Манолова, която вместо да бъде брандирана като лицето на статуквото, днес, видите ли, е неговият палач. Колкото несериозно, толкова и пародийно.
Президентът Радев видимо бабува на това обединение – БСП и Демократична България влязоха във властта през задната врата, чрез „служебния“ му кабинет. Нещо, което нямаше да им се прости от избирателя, ако беше при редовни избори. Фактът обаче е, че левицата – градската и консервативната – вече по естествен път се обединяват и обособяват като партньори. И играят заедно – както стана на местните избори в София. А сега всички те трябва чинно да подкрепят президента на изборите. Който ще зарадва евроатлантиците сред тях с домакинство на т. нар. Триморие точно преди президентските избори – новото лице на НАТО в региона.
Видимо у нас има дефицит на политическа отговорност. И се залага на паравани, зад които да се прикрият корпоративните интереси на благодетелите. Ако има тема, по която определено има недостиг на дискусия у нас, това е наличието на разделение на онези, които създават законите в парламента – правилата на играта – от тези, които ги прилагат и следят за спазването им – в изпълнителната власт. Това са системни проблеми, за които няма говорене. А юридическият дебат в политическия ни живот се изчерпва с темата за прокуратурата, мястото и лицата ѝ. Често дори в погрешна посока към пълното ѝ овластяване.
Жалкото е, че системната пропаганда, с която соросоидните лобита заливат общественото мнение у нас от десетилетия – вече берат плодове. Те наложиха тезите, че видите ли „патриотичното“ е мръсна дума. Че нацията е отживелица и нямаме такива животни като национален интерес. Както и че дясно значи русофобия или антикомунизъм. Без значение, че всъщност значи абсолют на частната собственост и приемането на неравенствата, базирани на приноса – за нормални и естествени. Както и размиването на факта, че русофобията или русофилията нямат никакво значение, когато трябва да изградим национално отговорна позиция при потенциална война в Черно море. Ама никакво. Ако сме българи, разбира се, а не сребролюбиви грантаджии, помпащи чрез партийните си официози българофобски тези по ключови теми.
Със сигурност е назряло време за отпор – интелектуален, медиен и изразен в мощен политически активизъм. Добрите икономически идеи ще потънат в крясъците на новите болшевики, които искат мъст и саморазправа. Смисленият дебат тотално отсъства и ние сме превърнати в провинция и потенциална военна база. Глупаво е да се залъгваме, че някой от големите геополитически играчи ни брои в своите сметки. За онези, които днес са първи на амбразурата в защита на антибългарските каузи, можем да кажем следното: това е губеща стратегия. Във всеки аспект. Освен тежко неморално и срамно, това няма да бъде простено в политически смисъл.
