След руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. започва една агония, която продължава и до днес. И ще продължава и занапред. Берлинският договор разпокъсва етническото землище на българите на части. Нито Великобритания, нито Франция, нито Русия или Австро-Унгария искат свръхмощна балканска държава. А заради успехите си „под юргана“ и църковно-училищната дейност на Екзархията – българският род по това време е най-многоброен и с най-висока национална идентичност. Бил е най-близо до Цариград, най-дълго време, а излиза с най-силен дух.
Берлинският договор, както казахме, е безпощаден: Княжество България, Източна Румелия, Македонските земи и Одринска Тракия, Северна Добруджа – етно-географското ядро на българите е раздробено, разделени са братя от сестрите им, бащи и майки от децата им, баби и дядовци от внуците им – а Македония и Одринска Тракия остават под Османска власт. Границите действително са кроени на хартия по арогантния почин на Великите сили – а това е рецепта за въстания, геноцид и потисничество, за асимилация и великодържавни планове.
Мозъкът и душата на Съединението между Княжество България и Източна Румелия от 1885 г., Захари Стоянов всъщност работи с БТРЦК по две паралелни линии – Съединението от една страна, но и освобождаване на Македония и Одринско от друга. Когато първото се осъществява, второто – става ужасно трудно. Мираж. Нито съседи, нито важни геополитически играчи ще ни подкрепят.
Нашите български братя от географската област Македония остават под хомота на Султана, а България привидно е безсилна да ги защити от произвола срещу имот, чест и живот.
Както от Високата порта, така и от надушилите възможност за териториални разширение – сърби и гърци. Това е трагедия, защото македонските българи участват дейно и жертвоготовно в Опълчението при освобождението ни, както и срещу агресията на сърбите през 1885-1886 г., атакували ни в гръб след акта на Съединението ни – и изяли здрав бой именно заради геройската отбрана от представителите на целокупна България.
Веднага след Освобождението ни и безумния диктат от Берлин македонските българи правят въстание – Кресненско-Разложкото. Безуспешно. Един от водачите е бъдещият български премиер Стамболов, който впоследствие до смъртта си през 1895 г. ще се бори за целостта и неразделянето на македонските земи и за увеличаване на правата на българите там. Надеждата: спазването на член 23 от Берлинския договор – автономия на Македония по модела на Източна Румелия. Присъединяване в последващ етап към България. Пак по установения модел.
Когато през 1893-1894 г. в македонските земи се създава Организация, която да пази българите, тя е кръстена – Български Македоно-Одрински Революционни Комитети (БМОРК). Забележете: български. Да потретим: БЪЛГАРСКИ.
По-късно тази организация ще се нарича ТМОРО, ВМОРО, а накрая – ВМРО или Вътрешна Македонска Революционна Организация.
А учредителите ѝ – хора като Дамян Груев и д-р Христо Татарчев, или апостолите ѝ като Георги (Гоце) Делчев, отлично знаят какво са писали в устава ѝ. И защо.
Издевателствата на османци, сърби и гърци са големи – и в Македония, и в Източна Тракия. През 1902 г. македонските българи въстават при т.нар. Горноджумайско въстание, инспирирано от организацията на бежанците от тези земи и военните, верни на каузата от Княжество България – ВМОК. Въстанието е сломено, Цариград е вече нащрек и засилва военното присъствие и репресиите срещу българското население на място.
Следващата година през април, група революционери анархисти осъществяват т.нар. Солунски атентати с цел привличане на европейското внимание към Македонския въпрос. Това дава тон и катализира необратимия процес. Навръх Илинден (2-ри август) в Битолско, на Преображение – в Одринско и на Кръстовден в Серско – избухва координирано въстанието на българите, известно като Илинденско-Преображенско. Ръководено е от Организацията.
Днес в РСМ се изпуска Преображенско и Кръстовденско, защото навява усещане на общобългарска идентичност.
Празниците са християнски и много важни за българския етнос, а символиката е очевидна.
Подобно на Априлското въстание замисълът е брутален по същината си.
Ако сполучи борбата – идва свободата.
Ако ли не – зверствата на подивелите турски войници и башибозук срещу „въстаналата рая“, ще привлекат вниманието и възмущението на световната общественост. Така и става.
Заклани, убити зверски и изгорени са около 4.7 хиляди българи, опожарени – над 12.5 хиляди къщи. Изнасилени: повече 3.2 хиляди жени и момичета, стотици отвлечени и продадени в робство. Над 70 хиляди са без дом. Над 30 хиляди бягат в България (не в Сърбия или Гърция). Участвали: приблизително 26,5 хиляди борци за свобода и национално освобождение срещу 300-хилядна турска армия и башибозук. Загинали – хиляда родни бойци срещу над 4 хиляди османски.
Протестите в България са мощни.
Страната ни е слаба дипломатически, военно, икономически и не може да помогне съществено, без да застраши оцеляването си. Освен като приюти бежанци. Или „прати“ герои родолюбци – петдесет офицера напускат военна служба и стават начело на четите; 20 поручици, петима капитана, един полковник и генерал лично оглавяват военните действия – за свободата на Македония и Одринско.
Драмата на крушението обаче прави така, че от 1904 г. натам идея фикс за българското общество е реваншът за страданието на братята ни. Влизаме в Балканския съюз и войната с Турция през 1912 г. с тази дива и вдъхновяваща обществена идея. И тук не говорим за „македонски комплекс“ на българите – а за безпределно мъжество, с което военният ни талант и свирепата жажда за мъст, свобода и обединение водят до смазването на Турция от българските войски.
Тъжен исторически факт е, че през това време – зад гърба ни е започнал дележът на Македония.
Между Кралство Сърбия и Гърция. Но това е друга тема, която се развива исторически и чиито последствия, разбира се, продължаваме да усещаме и виждаме и днес.
Цялата тази историческа драма ще предопредели влизането ни в Първата и Втората световна война. Ще маркира и битката ни за историята с новите „македонисти“ – Франкещайнът, създаден от Коминтерна и слугите на Сталин в комунистическата ера.
Именно уважението към историята обаче води до твърдостта, с която родните академици и общественици бранят истината.
В памет на героите. Дължим им го заради подвига. И на нас – заради себеуважението и гордостта, че сме техни наследници.
