Зелени, интернационални левичари, соросоиди и глобалисти диктуват дневния ред на САЩ, Европа, а вече видимо и у нас
Коментар на Кузман Илиев за „Труд“
Езикът е важен и затова контролът на него е толкова желан – политически и културно. Днес сме свидетели на груби семантични кражби – кое какво значи като понятие е размито, което води до огромно концептуално объркване на хората. Масово. А погрешните концепции водят до неразбиране на действителността. И лоши решения. А обърканите маси се управляват по-лесно от кукловодите. Без идеологически компас електоратът става лумпен електорат. Безформена маса, изтъкана от емоции и податлива на внушения. А политическата коректност и мисловната полиция на общественото мнение и глашатаите на новите болшевики набират скорост. И вършеят. По улиците, от парламентарната трибуна, в социалните мрежи.
Чудесен пример за кражбата на значение е смисълът на понятието либерализъм. Днес в САЩ то де факто значи левичарство и социалдемокрация. Избираш кой да прилага социализма – колективното притежание на производствените фактори или изключително силната преразпределителна роля на държава в икономиката. Либерализмът на Запад днес е олицетворение на нов марксизъм – атака срещу юдеохристиянските темели на западната цивилизация, раздаване на колективни права и насъскване на едни групи срещу други. Бели срещу черни, мъже срещу жени, привилегировани срещу потискани.
Понятието е мразено от едни, но възхвалявано от други – едва ли не свобода на нравите, уважение на различните, интеграция чрез квоти на малцинствата, толерантност, недискриминация. Всички приказки за толерантност обаче свършват в мига, в който се появи друго мнение. Мигом „либералите“ стават агресивни и войнстващи, атакуват лично инакомислещия, стигматизират го. Налагат своя светоглед за нормалността. Практикуват диктат, не аргументиран дебат. Докладват в мрежите, хулят, свалят профили.
Либералното би следвало да съдържа в себе си понятието „свобода“, но днес то е негов антипод. Който не е съгласен с произвола срещу културата и частната собственост на новия марксизъм и социалдемокрацията, де факто е враг, фашист, ренегат или какво ли още не.
Любопитното е, че т. нар. либерализъм днес е кражба – идейна и семантична. Фактологично тя се случва след идеен разлом в Демократическата партия в САЩ в края на XIX и началото на XX век. Тя олевява и става прогресивна – всичко върви към неизбежния човешки прогрес под вещото ръководство на вещи и просветени политически дейци. Защо кражба?
Защото истинският либерализъм, този от предходния век, останал с названието „класически”, е бил претопен и изоставен. Той се влива в консервативното (стария си противник) и има спорадично изражение в т. нар. Стара десница в САЩ, която се опълчва на влизането на Америка в двете световни войни и Новия курс на Франклин Д. Рузвелт. Курс към тотално олевяване в икономиката, дори фашизиране – сливане на бизнес с икономика през 30-те години на миналия век.
Класическият либерализъм е тоталният антипод на днешния либерализъм, който по същество е демократичен социализъм, както вече казахме.
Той се базира на разбирането, че частната собственост е абсолют и ключ към мирен живот в общество. Той почива на защита на правата на живот и самоопределение на народите в рамките на големите наднационални империи. Наблюдавайки как работят икономиките, представителите на класическия либерализъм виждат, че сътрудничеството увеличава богатството. А политическата намеса изкривява сигналите на цените и стимулите и води до обедняване. Класическите либерали извеждат международната търговия като мирен начин как най-оптимално да се използват неравномерно разпределените природни ресурси. Повечето от тях обичат нацията и народа си. Вярват в Бог. Адам Смит пише „Богатството на народите”, загрижен за благоденствието на своя народ. А наличието на златен стандарт – белезници за политическото печатане на пари и безотчетно финансиране на правителството – връзва ръце на властниците. За войни, безконтролен харч и инфлация, която да обира спестяванията на гражданите.
Атаката, че видите ли – не са родолюбиво настроени, идва от меркантилистите, които считат, че щом някой не ратува за стимулиране на износа и влизането на злато в страната, не обича отечеството си. Безумна теза дори с оглед на това, че ние потребяваме не злато или пари, а реални стоки и услуги. И богатството е функция на реалният капитал в машини и потребителски блага, не просто на пари.
В този смисъл автентичният либерализъм е националистически и консервативен в културен смисъл. И няма как да е другояче. Без култура, снабдена с моралния императив на справедлива религия като християнството, за която всеки е равен пред Бога (правото) – няма стопански подем и икономическа свобода. Рано или късно, обществото се развращава и чупи етичната връзка “заслуги-резултати”.
Не просто интернационалният и наложен с войни либерализъм на XX век уби националистическия и мирен на XIX. Той мутира след Втората световна война и създаде свой икономически Франкенщайн – този на „неолиберализма“. След трагедията на Втората световна война, старият класически либерализъм е обвинен в провал (нищо че де факто го няма нито във фашистка Италия, нито в нацистка Германия) и се тръгва към нов курс. Трети път. Между класическия либерализъм (капитализъм) и социализмът. По същество нео-либерализмът е чист икономически фашизъм и само допълва политическото изкривяване на понятието след началото на XX век. Вместо златен стандарт, има пълен контрол над парите и кредита от централните банки, действащи в политически интерес на правителствата. Вместо индивидуални и универсални права, имаме почин към колективни и групови права. Вместо ограничена държавна намеса, имаме тотално смесване на частен сектор и държава в икономиката, битка с монополите, макроуправление на лихвени нива, безработици и какво ли още не. Това води до все по-остри и тежки стопански кризи. До социална дезинтеграция и упадък на важните ценности за Запада, като спестовност, трудолюбие и отговорност.
Днес либералното е в подем. Виждаме го ясно и у нас. Зелени, интернационални левичари, соросоиди и глобалисти диктуват дневния ред на САЩ, Европа, а вече видимо и у нас.
Нужен е интелектуален отпор. Кражбата на всяко ниво – материално или семантично, е крайно неетичен акт. Битката за истината тепърва започва. Класически либералното с акцента върху частната собственост и консерватизмът с призива за защита на културните фундаменти на цивилизацията ни трябва да получат своя шанс. И да се обединят. Не просто, за да оцелеят. А за да победят и то в името на доброто и справедливото.
