Пътят към самоуважението минава през истината
Красимир Богданов, историк, председател на Областния комитет на ВМРО – Враца и член на националното ръководство на партията
Днес е един от най-трагичните дни в многовековната история на Враца. На 24 януари 1944 г. градът е обсипан с бомби от англо-американски изтребители. Според различните данни загиват между 124 и 133 врачани и гости на града, ранените са 250, а 234 сгради са разрушени. За да е още по-пълна трагедията, съюзната авиация извършва акцията си точно по обед, когато повечето хора са в къщи около трапезата. Загиват цели семейства.
Днес много хора, заразени от интернет пропагандата, се „палят“ по темата в зависимост от симпатията си към една или друга велика сила. Тези, в чиито уши още бучат кремълските камбани и стоят мирно, умилявайки се от 9-майския парад в Москва, много държат да се изтъкват авторите на това злодеяние с неизбежния укор към страната ни, че същите днес са наши съюзници. Космополитите и глобалистите обратно, премълчават фактите или хвърлят вината върху българите, съюзници на Хитлеристка Германия във Втората световна война. Да, война е! А на война, като на война! Там врагът е ясен и всички средства по пътя към победата са позволени. Заповеди, бомби, жертви. Статистика! Всеки си гони интереса. Затова и ние като българи, опирайки се на националната си памет, трябва да държим на нашите си интереси, не на раболепието и чуждопоклонничеството.
Защо България участва в тази война?
- Вярвайки на съседите от РС Македония, ние сме фашистки окупатор. Едва ли само промиването на мозъци в Титова Югославия е причина за пропагандния лозунг. Нашата комунистическа историография създаде цял епос, изписаха се тонове мастило, че у нас през 1923 г. избухва първото в света антифашистко въстание, че от 1941 до 1944 г. в България се установява монархо-фашистки решим и че България е сателит на Фашистка Германия. Задълбочавайки се малко повече в темата, за всеки става ясно, че България не е фашистка държава. Най-малкото, защото в страната липсва фашистка партия, която да управлява. Да, установен е недемократичен режим, Търновската конституция е отменена, партиите са забранени, но това става още с преврата на 19 май 1934 г., извършен впрочем от бъдещите съюзници на БКП от политическия кръг „Звено“. Добре е българските политици, пропуснали този урок в училище, да прелистят учебника по история. Със сигурност няма да им навреди. Иначе ща навредят на страната си.
- България запазва неутралитет в началото на войната, но на всички е ясно, че ще застанем на страната на тези, които гарантират ревизия на чудовищния Ньойски договор. Безпристрастни са архивните кадри, които показват посрещането на българските войски в Македония като един безкраен празник, свързан с общонародни тържества и веселие. Сигурно така се посреща „фашистки окупатор“. България води справедлива война. Война за националното обединение, която се подкрепя от огромното мнозинство българи. Затова и съпротивата и партизанското движение са изключително слаби и непопулярни (за сравнение на 9 септември нелегалните в България са ок. 2 хил. души, а Титовата армия в Югославия достига 800 хил.).
- България е нелоялен съюзник на Третия райх. Цар Борис не изпраща войски на Източния фронт, не депортира българските евреи и не прекъсва дипломатическите си отношения с СССР. Въпреки това, когато в края на 1941 е създадена Антихитлеристката коалиция, са взети решения да бъдат атакувани и съюзниците на държавите от Оста. Бомбите ни напомнят, че войната е реалност.
Всъщност, големият проблем на днешните политици е, че се опитват да обосноват миналото от позицията на днешното разположение на силите. Много е трудно на днешните „фили“ и „фоби“ да разграничат „нашите“ от „врага“. Нали бомбардиращите „англо-американци“ са съветски съюзници тогава. Нали Хитлер е лош, пък България осъществи националното си обединение. Щяха ли да бъдат днешните ни граници такива, ако не бяхме участвали на страната на Антихитлеристката коалиция в заключителния етап на войната? Въпроси, чиито отговори трябва да се търсят, пречупени само през българския национален интерес. И не само в минало време. Днес са още по актуални. Ще предадем ли българската кауза в Македония? Тези които са ни съюзници искат от нас „компромис“, сякаш кандидатстващите са им по-мили. Разбираме геостратегическите им стремежи. Но и те трябва да разберат нас. Такава ли демокрация ще градим, при която истината няма никакво значение, а важен е само интереса? А дали е добре за света да бъде еднополюсен и някой да се вживява в ролята на „световен жандарм“? В името на какво? На демокрацията? Или може би на капитала и транснационалните компании?
Къде в тази ситуация е Русия? Щом е против Америка, тя с нас ли е? Та нали Сталин изобрети „македонската нация“. Политика, която за съжаление продължава и днес. Погледът към „задунайската губерния“ винаги е укорителен, тонът назидателен, а българският суверенитет в проекциите на Москва – твърде съмнителен.
Убедих се от скромния си външнополитически опит, че всяка велика сила се интересува само и единствено от собствените си интереси, не от справедливостта. Както беше казал канцлерът Бисмарк при откриването на Берлинския конгрес: „господа, не сме се събрали, за да решаваме щастието на българите“.
Такава е съдбата на малките народи. Те винаги търсят господари. А кандидати за господари винаги се намират. Това, което зависи от нас, е поне да се самоуважаваме. Да не търсим в миналото разделителните линии, а това, което ни обединява като българи. Затова и когато заедно с Инициативния комитет „Памет за Враца“ пристъпихме към изграждането на паметен знак свързан със 70-ата годишнина от бомбардирането на Враца решихме този мемориал да бъде както на жертвите на англо-американската бомбардировка, така и на врачаните, участвали в разгрома на Хитлеристка Германия и загинали на фронта в заключителния етап на Втората световна война.
Поклон пред всички тях! Те умряха не заради политическите амбиции на самовлюбени диктатори, а защото бяха българи.
