Автор: Алекс Хаджиев, Българско геополитическо дружество
От гледна точка на първоначално поставените цели и реално получените резултати, социалният бунт, обхванал арабските държави от Северна Африка и Близкия Изток, се оказва доста сложен и нееднозначен феномен. Всички станахме свидетели, как масовите демонстрации и уличните бунтове бяха представяни от повечето медии като стремеж към по-голяма либерализация и демократизация на мюсюлманското общество. Бяха свалени диктаторските режими в Египет, Либия и Тунис, мнозина смятат, че сега идва редът на Сирия. В същото време, същите тези медии кой знае защо избягват да коментират въпроса за възможните промени в арабските монархии от Персийския залив, които също не могат да се похвалят с особена привързаност към демокрацията и с кой знае колко активна борба срещу ислямисткия тероризъм. Нещо повече, както е известно, радикалните ислямисти, включително онези, залагащи на терора, получават значителна финансова подкрепа именно от тези държави. Достатъчно е да си припомним списъка с участниците в терористичните нападения срещу САЩ отпреди десет години (т.е. от 11 септември 2001), както и в големите терористични акции на територията на ЕС и Русия, за да ни стане ясна ролята на терористите, произхождащи от въпросните страни в организацията на терористичната война, водена далеч отвъд техните граници.
Днес, когато от началото на т.нар. „арабска пролет” изминаха вече над десет месеца, можем не само да оспорим името, с което се обозначава този феномен, но и неговите резултати. Неслучайно мнозина анализатори вече предпочитат да характеризират въпросните събития като „арабска есен”, подчертавайки по този начин необходимостта от радикалното им преосмисляне, въз основа на реалните резултати от тях.
И така, какви са тези резултати? Някои от диктатурите (и диктаторите) вече ги няма, но за мястото им претендират сили, чието идване на власт може нe само драматично да промени ситуацията в самите тези държави, но и формиралия се силов баланс в региона, при това със сигурност не в полза на демокрацията и икономическия просперитет в него. След падането на диктатурите на свобода се оказаха десетки хиляди ислямски екстремисти и терористи, с които бившите диктатори (колкото и странно да изглежда това за някои) водеха безкомпромисна борба, принуждавайки ги да преминат в дълбока нелегалност.
А може би ислямският екстремизъм се е превърнал в нова форма на самоидентификация на мюсюлманските държави, в чиито рамки ислямистката идеология окончателно ще измести национализма? Вековните контакти на Запада с мюсюлманския Изток показват, че западните културни и духовни ценности, включително демокрацията, са му доста чужди. Неоспорим факт е, че в държавите от Близкия Изток, местните християни, именно заради религиозната си принадлежност, са търпели много притеснения от мюсюлманските мнозинства и то не само в Средните векове, но и днес (пореден пример са последните бунтове на християните-копти в Египет), при това географският ареал, който обитават, с всяка изминала година намалява. Въпросът за религиозната толерантност в Близкия Изток е доста условно понятие – много е съмнително например, ако бъде поставен въпросът за строителството на нов християнски храм в някоя мюсюлманска държава от региона, дали отговорът на властите ще бъде еднозначно положителен.
Що се отнася до положението на мюсюлманските общности в Европа, следва да сме наясно, че огромните потоци хора от мюсюлманските държави в арабския и неарабския Изток се насочват към Стария континент, не защото са привлечени от европейските, „общочовешки” културни и духовни ценности, а опитвайки се да удовлетворят социалните и материалните си потребности. При това те влизат в европейското общество, без да се отказват от традиционния си начин на живот, стриктно придържайки се към религиозно-правните норми на исляма. Заселват се компактно, защото продължават да се смятат за интегрална част от мюсюлманската общност (т.нар. умма) и трудно приемат европейския индивидуализъм и свободата на личността. При това положение, когато в градовете на Европа се създават мюсюлмански гета, няма как да се надяваме, че мюсюлманската умма може успешно да се интегрира в европейското общество. Характерни в тази връзка са диаметрално противоположните изказвания на германския канцлер Ангела Меркел и турския премиер Реджеп Ердоган за ролята на турската общност в Германия. Така, докато Меркел призовава живеещите в страната турци да се превърнат в интегрална част на немското общество, Ердоган, който сравнително неотдавна посети Германия, призова там своите съотечественици твърдо да се придържат към национално-религиозните си корени и да не позволяват да бъдат асимилирани.
Въпросът защо Европа изглежда толкова безпомощна пред възхода на ислямизма изисква отделен анализ. Въпреки това е очевидно, че загубвайки своята национално-духовна идентичност, „обединената” аморфна Европа се превръща в лесна плячка на настъпващия ислямизъм. Междувременно, несъмнените признаци за ръст на национализма в „унифицираната” Европа хвърлиха в паника изпадналите в летаргия адепти на мултикултурализма. Но, макар спорадичните изблици на исламофобия да са характерна особеност на европейската култура, днес те се дължат най-вече на мащабното засилване позициите на исляма (и в частност на радикалния ислям) на Стария континент. Хиперболизирайки тази концепция, можем да обрисуваме съвсем накратко ситуацията така: онова, което арабите не можаха да постигнат през VІІІ век, достигайки Париж, а османските турци през ХVІІ век, обсаждайки Виена, т.е. завоюването на Европа, сега може да бъде постигнато, при това без проливането на кръв, чрез постепенната й ислямизация.
Едва ли е нужно да напомням, че укрепването на позициите на ислямистките сили в света последва нарушаването на формиралия се силов баланс между Запада и Изтока. Разпадането на Съветската империя постави началото на постепенния преход към многополюсен свят. На този фон, едновременно няколко държави от западното и източното полукълбо изявиха претенции за ролята на стремително развиващи се нови сили, чието влияние в международната политика също започна бързо да нараства. В същото време обаче, съветският разпад даде старт и на ислямисткия тероризъм, при това не само в постсъветското пространство. Той имаше далеч отиващи последици, довели до промяната на геополитическата ситуация в региона, включително и в т.нар. Голям Близък Изток.
Турският възход
Турция се превърна в един от големите печеливши от променилата се геополитическа реалност. В началото на 90-те години, Западът делегира именно на тази държава правото да проникне първа в постсъветски Южен Кавказ и Централна Азия и да се опита да осъществи там „свещената” задача за демократизацията на нововъзникналите независими държави от двата региона. Нямам намерение да дискутирам тук турския „принос” за налагането на демократичните институции в Южен Кавказ и Централна Азия, но е безспорно, че Анкара се възползва максимално от предоставената и възможност да прокара собствените си финансово-икономически и политически интереси в региона. Несъмнено е също, че появата на Турция в този нов и оказал се свободен потребителски пазар в една толкова обширна зона даде мощен тласък за развитието на турския аграрно-индустриален комплекс. Прокарването на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан и перспективата за превръщането на Турция в най-големия център за транзит на енергоносители от Кавказ и Централна Азия към Европа не само й донесе големи икономически дивиденти, но и повиши значението й в системата на международните търговско-икономически отношения. Паралелно с това се повиши и турският политически рейтинг, което пък позволи на Анкара да претендира за лидерските позиции в Източносредиземноморския регион.
В същото време е доста симптоматично, че Турция продължава да играе ролята, възложена и още по време на студената война – тя все още е предния пост на НАТО на Изток. Членството в пакта обаче въобще не й пречи все по-ясно да декларира лидерските си претенция като „локомотив” на целия мюсюлмански свят.
Този турски стремеж се очерта особено ясно в близкоизточната политика на Анкара, в която поне от година и половина насам сериозно място заемат отношенията й с Израел, а през последните месеци и тези със Сирия. Използвайки оптимално вълната на укрепване на ислямизма в региона, Турция вече се вижда в ролята на регионална суперсила. Демонстративните нападки на турското ръководство срещу Израел, затвърдени със сключения през септември 2011 стратегически съюз с прогресивно ислямизиращия се след свалянето на Мубарак Египет, обслужват основната стратегическа цел на Турция – да се превърне във водещата държава в източната част на Средиземно море. Разбира се, фактът, че една държава-членка на НАТО и бивш израелски съюзник, сега демонстрира готовност да скъса дипломатическите, икономическите и военните си отношения с еврейската държава и дори предприе някои практически стъпки в тази посока, е учудващ. Като цяло, ситуацията поражда много въпроси.
От една страна, съгласието на Турция за инсталирането на радар на спорната американската система за ПРО в Малатия (в югоизточната част на страната), която уж цели да предотврати евентуална иранска ракетна атака, говори за желанието на Анкара да остане под „чадъра” на НАТО, от друга обаче, сближаването с ислямистките сили поражда сериозни опасения. Не е трудно да си представим, каква цел би могла да преследва Турция, установявайки тесни военно-икономически и политически отношения с ислямизиращия се Египет. Няма да избързваме, но е напълно възможно, че целта на новосформирания турско-египетски стратегически алианс е оказването на масиран натиск върху Израел с цел да му бъде наложено неизгодно за него решение по палестинския въпрос, както и улесняването на евентуална турска намеса в Сирия, целяща превръщането на тази държава в сателит на Анкара.
Все по-активната позиция на правителството на Ердоган по отношение на сирийската криза, която е интегрална част от стратегията за постигане на регионално лидерство с всички възможни средства (включително и възползвайки се от резултатите на т.нар. „арабска пролет”) поражда все по-сериозна тревога у турските съседи. Още повече, че все по-твърдата реторика срещу управлението на Башар Асад и разширяващата се турска подкрепа за сирийските ислямисти (и най-вече за „Мюсюлманските братя”) показва, че Анкара действително се стреми да постигне падането на режима в Дамаск и въвличането на Сирия в турската орбита.
Тази активност на най-големия евроазиатски член на НАТО се посреща с удовлетворение от администрацията на Барак Обама, още повече че на фона на задълбочаващите се проблеми в американската икономика и спада на влиянието на САЩ в света, Вашингтон вижда реален шанс да повиши рейтинга си чрез преформатирането на арабско-мюсюлманския свят. При това, за американските стратези не е от особено значение, че „демократизацията” на Големия Близък Изток и породеният от нея хаос могат да приключат с голяма война и идване на власт в редица държави от региона на откровени ислямисти. Причината е, че свързаните с това заплахи като разпространяването на радикалните и екстремистки форми на исляма, новият подем на международния тероризъм и появата на огромни бежански потоци ще се стоварят най-вече върху страните от региона и тези от Европейския съюз. В този смисъл, Вашингтон трябва само да нанесе някои „корекции” в поведението на своя свръхактивен турски съюзник, насочвайки го в нужната посока и, в същото време, ясно обозначавайки „червените линии”, ограничаващи експанзията на Турция в региона.
В Дамаск и Техеран са наясно, че въпреки наложеното наскоро от Русия и Китай вето в Съвета за сигурност на ООН, въпросът за въоръжената външна намеса във вътрешносирийския конфликт продължава да стои на дневен ред и вече се подготвят да дадат въоръжен отпор на Турция и частите на НАТО. Очевидно е също, че управляващите в Техеран няма да чакат пасивно унищожаването първо на регионалните им съюзници, в лицето на Сирия и „Хизбула”, а след това и на тях самите. В Анкара сякаш са забравили, че между Дамаск и Техеран има договор за съвместна отбрана. И ако в сравнение със сирийския потенциал турската военна мощ изглежда страховита (в евентуален проблем биха могли да се превърнат само сравнително модерните средства за противовъздушна отбрана руско производство, с които разполага Дамаск), намесата на иранската армия може да обърка не само картите на Ердоган, но и на стоящите зад гърба му Вашингтон, Париж и Лондон.
В същото време, евентуален турски успех (в сътрудничество с други държави от НАТО) в усилията за сваляне режима на Асад би създал много сериозни проблеми на Европа, която ще се окаже заобиколена от цяла група ислямистки режими, ориентиращи се към Анкара, както и към Ер Риад и Доха. При това положение, в следваща мишена ще се превърне светското и прозападно управление в Алжир.
ЕС не може да разчита, че Турция ще се съобрази с интересите на Европа (и Запада, като цяло) при формирането на ново сирийско правителство, като ограничи влиянието на „Мюсюлманските братя” или допусне в него нелоялни към Анкара водачи на т.нар. „демократична опозиция”. В същото време, укрепването на позициите на добре настроените към Турция ислямисти в Египет, Либия и Тунис и гарантираното при подобно развитие обръщане на „Хамас” с лице към Анкара, окончателно ще убедят правителството на Ердоган в реалната осъществимост на идеята му за създаване на своеобразна съвременна версия на някогашната Османска империя. Истината е, че при подобно развитие, в Анкара ще предпочетат да се вслушат във внушенията на финансовите спонсори на „арабските революции” от Саудитска Арабия и Катар, вместо в тези на Брюксел.
Междувременно, следващото направление, в което ще бъдат концентрирани военно-политическите усилия на сегашното турско ръководство вече е съвсем ясно и това са енергийните ресурси на Средиземноморския регион. Вероятно именно с тази цел е разработена и новата турска военно-морска стратегия „Барбароса”. Както е известно, в края на септември Анкара обяви, че увеличава до 8 броя на своите фрегати, изпълняващи бойно дежурство в Средиземно море. По този начин се заздравява морската блокада на Кипър, която турците наложиха, за да поставят под контрол добива на петрол и природен газ, който Никозия възнамерява да осъществи в шелфа около острова. Освен това, Анкара активно подкрепя ливанските претенции към израелските находища „Левиатан” и „Тамар” в Източното Средиземноморие.
Впрочем, Анкара още днес заплашва да замрази отношенията си с ЕС, ако през 2012 председателството на Съюза действително се поеме от Кипър, без преди това да бъде разрешен т.нар. „кипърски проблем”. Можем само да гадаем, какви условия ще започнат да диктуват турците на Брюксел, ако междувременно успеят да блокират кипърските и израелските разработки на петролните и газови находища в Източното Средиземноморие и да получат в свое разпореждане (по-късно, разбира се) такъв допълнителен „инструмент” като газопровода „Набуко” например.
Имайки предвид постепенното отстъпление на правителството на Ердоган от концепцията за „нулеви проблеми със съседите” за сметка на агресивно-силовия модел за разширяване на турското влияние в региона, европейските, а това означава и българските, политици би трябвало да се ориентират към един по-премерен и балансиран подход към развитието на ситуацията в и около Сирия. Още повече, че сегашният сирийски режим се опитва да демонстрира гъвкавост и готовност за осъществяване на реформи. Така, на 1 ноември Сирия и Арабската лига постигнаха споразумение относно пътя за изхода от кризата в страната. Освен това, през октомври беше взето решение за провеждането на местни избори на 12 декември, а междувременно в сирийския парламент продължават да се обсъждат проектозакони за партиите, парламентарните избори и медиите, подготвени след като беше взето под внимание и мнението на представители на опозицията, участвали в провелите се из цялата страна срещи.
В европейски и български интерес е да бъде ограничена прекалената турска активност по отношение на близкоизточните проблеми и да се заложи на „меката трансформация” на режима в Дамаск, като се потърси компромис с позицията по този въпрос на държавите от БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и ЮАР), още повече, че голямото мнозинство от лидерите на опозицията в самата Сирия се обявяват против въоръжената външна намеса.
Между другото, това би било и в интерес на Израел, който се чувства все по-застрашен от панислямистката и панарабска реторика, използвана напоследък от турския премиер по негов адрес. Така, скорошните изказвания на Ердоган за евентуален пробив на морската блокада на Газа и призивите му за „обуздаване” на Израел, непосредствено след погрома на израелското посолство в Кайро, бяха посрещнати с възторг от египетските привърженици на „Мюсюлманските братя”, които побързаха да нарекат турския премиер „новият Саладин” (между другото, навремето с това прозвище се кичеше покойният иракски диктатор Саддам Хюсеин).
Някои прогнози
Анализирайки динамиката на преместването в географското пространство на т.нар. „арабска пролет” (както вече споменах, „арабска есен” изглежда по-точното наименование), можем да предположим, че тя ще излезе от тесните арабски национални рамки и ще продължи да се измества все по на изток. Още повече, че там има изключително плодородна почва за възхода и победата на ислямисткия екстремизъм.
Твърде вероятно е в близко бъдеще Афганистан отново да се превърне в плацдарм за налагането на ислямския фундаментализъм в най-реакционната му форма. Както е известно, коалиционните сили се готвят скоро да напуснат тази страна, така и без да са постигнали стратегическата си цел – ликвидирането на тероризма. Последните акции на афганистанските бунтовници в столицата Кабул, чиято мишена станаха силите на коалицията, свидетелстват за неспособността й да постигне военния разгром на ислямисткото движение „Талибан”. В условието на враждебно обкръжение и сложен ландшафт, както и на липсата на безопасни маршрути, масовата евакуация на коалиционните сили от Афганистан несъмнено ще провокира ръста на военно-терористичната активност на талибаните в страната, както и в съседен Пакистан. Предвид упоритите слухове за отделни опити на представители на силите на коалицията да преговарят с талибаните, тезата за необходимостта от постигането на компромис с тях може и да не се окаже съвсем безпочвена, което напълно се вписва и в начина, по който се развиват събитията в мюсюлманския свят напоследък.
И така, ако обобщим резултатите от „арабската пролет” (или по-скоро „есен”) в Близкия Изток можем да констатираме следните три закономерности:
– В държавите, оказали се в зоната на „арабската пролет”, се осъществява легално изграждане на ислямистки военно-политически, включително и терористични, структури;
– Предоставената за първи път на всевъзможните ислямисти възможност да участват легално в политическия живот на своите страни може да се окаже опит по тази начин да бъде отстранена заплахата от ислямисткия тероризъм, както вътре в тези страни, така и извън тях;
– Ако компромисът с ислямистките сили в рамките на Големия Близък Изток се окаже успешно решение, не е изключено по аналогичен сценарий да се развият събитията и в другите, населени предимно с мюсюлмани, региони.
15 ноември 2011
