Преди 139 години българският народ доказва, че достойнството, честта и чувството за единство са достатъчни, за да се вдигне на борба за общата свобода. Дори едно потушено народно въстание постига голяма победа – вече е ясно, че българите носят непреклонен дух и не биха се примирили с робска участ.
Пътят, който това въстание посочи, беше продължен в няколко следващи национални епопеи. След някои от тях дойде и национална покруса. След нея отново идваше надеждата.
Последното опиянение на българите беше в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век. От онзи момент насам като че ли никакви успехи и развитие не могат да накарат българите да се чувстват по-щастливи, с повече перспективи. Не че успехите и развитието изобилстват, но все пак страната ни поне вече е част от една прогресивна общност, каквато е Европейският съюз.
За съжаление, липсва успешният сюжет, който да върне вярата в собствените сили и възможности. Питаме се: Сега накъде?
А е достатъчно само да се обърнем към историята си и да се сетим, че щом веднъж сме могли да се мобилизираме, пак ще можем. И ако преди 139 години достойнството, честта и чувството за единство бяха достатъчни, за да се вдигнем на борба за общата свобода, то днес те са нужни, за да заживеем по-смислено като общност.
Тогава казвахме: Свобода или смърт. И щом успяхме да надмогнем дори и смъртта и спечелихме свободата си, значи днес остава по-лесното, нали?
Април 1876: Свобода или смърт! Април 2015: Сега накъде?
