Само за няколко дни до нас достигнаха (или по-скоро не достигнаха) няколко новини, свързани с големи български общности в чужбина. Беше гласуван специален статут на района на Тараклия в Молдова, българските организации в района на Одеса бяха замесени в странни новини около съдбата на Украйна, а външният министър коментира със загриженост пределно тревожната политическа обстановка в Македония.
Въпросните новини попаднаха в ефира на „България 24“ и на броени други медии. Получиха оскъден интерес. Отново бяха изместени от жълтини и незначителни клюки.
В такива случаи е редно да се замислим дали и доколко въобще се интересуваме от сънародниците ни зад граница. Понякога е любопитна тази трансформация само за около половин век – поне до средата на миналия век българинът живееше с мисълта за сънародниците зад граница, държавната политика беше свързана с тях, а в последните години е точно обратното.
Само допреди десетилетия цяла България беше ангажирана с такива теми. Водиха се и войни за братята ни навън. Сега – нищо.
Никой не казва, че днес трябва да водим войни за сънародниците ни зад граница. Достатъчно е да имаме достойна политика за тях. И да ни интересуват.
Уви, напоследък темата за българите в чужбина ставаше обект само на скандали. Слава Богу, най-накрая начело на Държавната агенция за българите в чужбина е човек, който в целия си професионален и научен път досега се занимава именно с тази тема.
Става дума за Борис Вангелов – новият шеф на Агенцията за българите в чужбина. Той вече отмени скандалните разпоредби на своя предшественик, с които бяха дискриминирани организации на хора с българско самосъзнание в Македония и в Западните покрайнини.
Вангелов е един от малцината останали у нас представители на държавната администрация, които са запазили съчувствието към историческите български общности в Македония и в другите близки на България територии.
Добре е, че все още такива хора се намират. Лошото е, че те остават малцина на фона на общия национален нихилизъм у нас. Не ни пука за нас като общност, не знаем своите по света, не се интересуваме и от собствената си идентичност. Обхванал ни е национален непукизъм.
Неприятното е, че този непукизъм се отразява във всичко. Погледнете в каква среда живеем, чисто ли е, приветливо ли е? Свършват ли дупките по пътищата ни? Разкрасява ли се природата ни? Приветливи ли са нравите ни? Лека-полека страната ни губи поводите си радост и гордост. И пак не ни пука.
Изходът е един и е политически. Нарича се патриотизъм. Това е чувството за общност и за идентичност. И трябва да се възпитава постоянно, защото е застрашено.
Националният непукизъм
