Реквием за един министерски пост

Текст от блога на зам.-председателя на ВМРО Ангел Джамбазки
Народното събрание закри поста „министър на външните българи” и формално разпредели задачите му между останалите членове на Министерския съвет. С това, вече съвсем официално, и съвсем безславно също така, приключи кратката илюзия, че българското правителство ще има отговорност и политика, насочена към външните българи. И то не само към сънародниците ни, напуснали държавата по икономически причини след 1989 г., но най-вече към българската общност, останала по волята на някогашните велики сили около нашите граници, зад телените мрежи.
От министъра на външните българи се очакваше политика, насочена към българите в Западните български покрайнини, в Македония, в Беломорието, в Тракия, в Добруджа. Българи, изоставени десетки години от управлявалите държавата ни. Било от болшевишко-комунистически интернационализъм (сам по себе си чисто национално предателство), било от безотговорност, неграмотност и безгръбначие пред „евроатлантическите ни партньори” в периода след 1989 година.
Без значение от личността и качествата на вече бившия министър на външните българи, самото му присъствие сред членовете на Министерския съвет беше едно признание, че оттатък Деве баир има българи, които се нуждаят от държавна подкрепа.
С това си решение днешното Народно събрание се нареди до предшествениците си, в срамния и тъжен списък на българските управници, последователно изоставящи своите братя-българи от „близката чужбина” на произвола на държавите-окупаторки и на асимилаторската им политика.
Със закриването на поста министър на външните българи угасва макар и слабата надежда, че това българско правителство ще има волята и желанието да осъществи добри и полезни идеи.
Така и не се осъществи, а вероятно и няма да се случи в рамките на този мандат, иначе добрата идея българското гражданство на наследниците на всички поданици на Царство България към 1944 година да бъде възстановено със закон с еднократно действие. Защото никога не им е било отнемано. За да не висят сънародниците ни от Босилеград, Цариброд, Охрид, Битоля, Кавадарци, Ресен и стотиците други селища в окупираните от сърби и гърци български територии на унизителни опашки пред Държавната агенция за българите в чужбина и да чакат по 5 години, за да „получат” българско гражданство. Гражданство, което никога не са губили.
Или идеята българи от бившия СССР да бъдат подпомогнати от България, за да се завърнат отново в майката-родина. Да бъдат оземлени в пустеещите (!) български земеделски райони и да им бъдат дадени кредити за строителство и производство. Защото са хора трудолюбиви, хора, които ще се впишат със семействата си в българското общество в рамките на 10-15 години. За разлика от циганите, на които министър Дончев смята да даде десетина милиона, за да си пооблагородят катуните.
Като се има предвид, че тези българи, предимно от Бесарабия, са най-често земеделци, със здрав патриархално-родов бит и с много деца, това вероятно е последната надежда българската нация да бъде спасена от помитащата вълна на циганския демографски взрив и българския колапс.
Но няма да се случи. Не и в този мандат. Това българско Народно събрание не намира за нужно да се грижи за „външните” българи.