Автор: Марио Развигоров, член на младежката организация на ВМРО в София
27 ноември 1919 година. В парижкото предградие Ньой Сюр Сен министър-председателят Александър Стамболийски поставя своя подпис върху документ, част от версайската система от договори, слагащ края на участието на България в Първата световна война.
В превод от латински documentum се разбира като „доказателство“. Още от ранно средновековие владетелите използват документа като средство за претенции към определена земя или други права. В Ньойския „договор“ Румъния, Гърция и Сърбия претендират за „полагащи“ им се територии, населени с българи. Но поглеждайки реално, тук можем да разчетем Ньойския „договор“ като доказателство за алчността, подлостта, нехуманността и недораслото и извратено мислене и поведение на държавите-победителки от Балканския регион след Първата световна война.
Почти 93 години след това унизително за всеки един българин събитие, в зала 2 на Софийски Университет „Св. Климент Охридски“ бе проведена конференция под наслов „Ноьйски диктат. Македония и Западните покрайнини“.
Първото, което направи впечатление, бе препълнената зала, както и разнообразието от генерации в нея. Официални гости бяха Ангел Джамбазки – заместник-председател на ВМРО, Крум Андреев – студент в ТУ, родом от Македония, гл. ас. Д-р Наум Кайчев – бивш генерален консул на Р. България в Битоля (2007-2010) и преподавател в СУ, доц. Лозан Митев – председател на обществено движение „Западни покрайнини“, и Петър Колев – представител от Македония.
Дискусията започна с търсене отговора на въпроса „Защо България влиза в Първата световна война?“, а самият той – незавършеното национално обединение. Сърдечният импулс, тласкащ напред всеки един българин, а именно решение на националния въпрос и юридическото обединение на всички български землища от Санстефанска България. „Рискът, който се поема е огромен, но справедлив“, както се изрази Ангел Джамбазки по този повод. Логично бе да се прехвърлим и на темата относно външната политика на правителството на Александър Стамболийски, но също така и тази в наши дни. Историята всички я знаят. Излишно би било и тук да се връщаме към историческите извори и да преразказваме случилото се. Радващо бе, че дискусията не влезе в капана на предположенията и догадките от сорта на „ако не бяха направили така, а иначе…“ и т.н., а обърна поглед към случващото се днес – 93 години по-късно. Бяха разказни случаи за репресиите над българите в Западните покрайнини, за терора над хората с българско самосъзнание в Македония, както и немаловажния демографски проблем или по-точно бягството на българите в чужбина.
Засегната бе и темата за засилващата се антибългарска пропаганда сред сръбските младежи – стряскащ факт, за който не се говори никъде. Обсъди се и коварната политика на Сърбия – разделяй и владей, както и някой примери за възпрепятстване на съвместната дейност на българите в Битоля и Босилеград.
В процеса на настъпилата дискусия възникна спорът относно неправилния подход и невъзможността на чисто родолюбивия стремеж на българина, заветното обединение да се случи. Тогава един млад българин тържествено и непреклонно заяви „Ние ще се опитаме да доведем нещата до това обединение!“
На тази дискусия можем да се гордеем, че имаше хора, които са загрижени за родината и имат намерени да действат, а не просто да говорят. Има хора които не бягат от проблема, а търсят начин да го решат. А това ще бъде заявено отново на 27 ноември 2012 година, в центъра на София на БЪЛГАРСКИ МАРШ!
