Пореден десети ноември ни застига, докато у нас нагласени процедури за избор на висши магистрати, цензурирани интервюта на посланици и тревожни писма на еврокомисари по медиите стават ежедневие. Белезите на онова, което сме свикнали да наричаме демокрация, изглеждат все по-малко. Или по-скоро: все повече са белезите по снагата на демокрацията. Белези от откровен пердах до чисто блудство.
Защото думичката „демокрация” у нас стана най-често употребяваната и – съответно – най-празната парола.
Всяка нова екзотична партийка се пръква със заявката да е „демократична”, премиерът обяснява как демокрацията у нас била в разцвет, управляващите дори се пробваха да си присвоят цял референдум.
През това време хората у нас загубиха доверие и в партии, и в премиери и в какво ли не. Демокрацията остана лозунг за конюнктурна употреба.
Защото за да я има демокрацията гражданите трябва да вярват на своите управници, а управниците да се допитват до гражданите. У нас обаче не доверие, а лъжа свързват избиратели и избраници. При това – неприкрита, осъзната лъжа. Да бъдеш на власт означава, че си излъгал добре. Да бъдеш на власт означава, че имаш няколко години за лъгане. И най-важното – хората знаят това, признават ти това право, твое си е, полага ти се.
Ей такава демокрация се настани 23 години след онзи десети ноември. Демокрация на лицемерието.
Ще я променим ли или тя ще промени нас окончателно?
