Текст на Ваня Ламбева – ВМРО – „Мусагеница“, София
На по чашка …боза… подиграваме се с невежеството, с тяхната страхливост, с дребните мащаби на дребните им животи, смеем се над себе си и някак снизходително ги наричаме „Чичовците“ на Вазов. А нашата чаша ту пълна, ту празна е все пред нас – възвишените, просветените…
Но има една малка разлика – Вазов обича своите Чичовци, не защото са много добри, а защото техните пороци имат историческо обяснение и преди всичко защото за част от българското – примитивни и чаровни, с непохабен живец, наивно любопитни, с плахи патриотични пориви… Не е лесно от мирен бакалин да станеш дързък бунтовник, да не забравяме, че говорим за български нрави в турско време…
А днес ние – инак просветените, свободните, информираните, можещите всичко в Интернет – сме жлъчни, критични, смеем се над близки, познати, непознати, свои, чужди … непатриоти! Смеем се, наричаме ги „чичовци“, но не с обич, а превъзхождайки ги.
А времената, те носят, натрупват пораженията върху самите нас. Времената турски ли са? Официално НЕ, макар и 70% от времето на телевизиите да са. Ние в робство ли сме? Категорично да! Робството на собствената ни проекция за неизбежност и предпочетен сън. Какво ли стана с нас информираните, изживяхме ли свободата на културния подем, на Азис, ВИС и Мис…, заситихме ли се? А сега какво ни остана?
Явно бакалинът не просто е заспал, а направо е умрял. Оставил се, доволен от себе си, вече е разяден и немощен. Немощен да защити дома си, семейството си, децата си, прехраната си. Продава земята си, три дена е бос на мафия, партнира с Де Ниро и пуши „Боро“, на четвъртия банката му прибира всичко без жената, защото вече е стара… Кой да мисли за Род и Родина… Ляга си с набръчкано чело, трепери с кълбото топки, чака шестица…
Инак е специалист, минимум висшист, за гордост на родата, знае всичко, гледа „Дискавъри“ и всичко може и всекиго може да научи на акъл.
Гледа случайно попаднал портрет на герой и се бие в гърдите, волейболният отбор печели – „Да живее България“, крещи възторжен. Вдигат му тока – мълчи. В магазина отсреща има намаление. Той е пръв на опашката. Изобщо той е „първенец-патриот“. Гледа вечер сериали, естествено турски, и си ляга тайно с Инджи, а сутрин проклина съдбата, че пак не му пали колата. Това е той – „чичовецът“, на който се смеем ти и аз – просветените, и колкото повече гнет, толкова повече тишина!
Та ние сме европейци (нововавилонци) – демек говорим езици, толерантни сме. Иран ни строи Тракия – „на братския български народ“ (онази магистралата, не Бойковата, а другата, първата)… Но времето е безмилостно и ние не помним. Човешко е, забравя се – ние сме американски братя, антитерористи, тип Доли. Дума да не става да изпратим съболезнователна нота след земетресението в Иран. Не, ние сме Америко-Европео-Турско-толерантно-гей-чичовци. Вече с отворени очи, харесали всичко що има по белия свят и взели онова което се взима без пари – боклука.
Е, все пак сме и милосърдни, по Коледа, Великден, за братския хаитянски народ се изтрепахме.
Кой каза Македония? Ооо, кървяща рана, да не ровим в нея, да сбърчим вежди, че сме по-убедителни и да погледаме лошо за мъдрост, авторитет… Ама там има българи – чува се глухо… Да, да и държавата спи, ще кажем ние и ще запалим цигара, трогнати от мисълта (нестигнала и върха на носа ни), после ще останем безмълвни – някак изглеждаме философски.
Някой наивен младок (току-що прочел диагонално „Време разделно“) ще каже „Ама турците ни изкупуват… джамиите… училищата!“….“Аууу…Ужас, ужас направо не знам“… ще каже друг и пак ще настъпи мълчание сякаш ни боли (ама не съвсем).
Докато мъдрите мълчат, в някое умиращо село, някоя бабичка, майка, дъщеря (подаряваща плода на двете си ръце на местния бандит-прекупвач) бива удушена, обрана, опозорена. Опозорена от някой „дискриминиран“ малолетен циганин за 5 лева.
Това слага край на мълчанието… „Стига сме търпели“ – казва някой и всички започват въодушевено да жужат като кошер (5 минути), зениците се разширяват, душата се пробужда (ама друг път), изникват от дълбокото Ботев, Левски и още куп други мустаци с калци и обрулени лица.
Магията е на лице, всички са готови – почти освободители. И ето, че моментът на истината не закъснява… Приветлива сервитьорка, с още по-приветливо деколте, донася сметката… следва бързо приземяване, леко смущение, проверка на телефон, цигари, запалка… даваме последния грош и филмът свършва до новата среща на новите, интелектуалните чичовци, патриоти и стратези.
29 август 2012
