Има безкрайно количество обяснения за това какво празнуваме на 24 май, но може би най-простото е – празнуваме отличимостта си, това, че с нещо можем да се обозначим.
Тук, разбира се, не става дума какво е кирилицата, чия е, какви са братята от Солун и т.н. Не това е важното.
Важното е, че с годините този празник стана нещо като ден на нашата самоличност. Добра или лоша.
В днешните български градове, за днешните български млади хора, 24 май идва в среда от чуждоезични и чуждокултурни моди. В някакво нетърпимо подценяване на собственото, на своето.
На този фон празникът е все по-гротесков. Особено в безумното си съчетание с т.нар. балове, които съдържат предимно опита да се напиеш в различни от обичайните дрехи.
Ще кажете, че това е дребно. Не е дребно празникът да се свързва със смехотворни рокли или искрящо бели костюми в стила на наркобарони.
Ще кажете също, че навлизането на чужди културни образци е закономерно. Закономерно е, но в нашия случай граничи с патологична омраза и подценяване на самия себе си.
Самочувствието е оскъдно. Клони към нула. Не достига съзнанието за общност.
Но, уви, съзнанието за общност не може да дойде нарочно. Не става силово. Ще го има там, където самата общност чувства, че има смисъл. Където хората не са се отдали на поединично спасяване, изолиране, оскотяване. Където се чувства логика и дори полза да си редом с другия с обща цел, ценности и правила.
Затова е важен 24 май – да се постреснем с мисълта, че самоличността ни е тръгнала да губи смисъла си. И няма кой знае колко време за обръщане на нещата.
24 май 2011
