Текст от блога на зам.-председателя на ВМРО Ангел Джамбазки
Българската кауза „Македония“
„Не можем да допуснем да ни се краде историята…”, Бойко Борисов
Невероятно, но факт! Ако до вчера някой ми беше казал, че това ще е позиция на Борисов, щях да му се изсмея. И не само защото е общо известно, че историята не му е силната страна или любима тема. Но фактът си е факт – днешната българска власт и правителство, в лицето на министър-председателя и президент, най-сетне заяви и защити национално отговорна позиция към властта в Скопие. Такава, каквато трябваше да е българската позиция – последователна и неотклонна, от промените насам. Защото, уви, след войните в началото на века, изконната част от българското етническо землище – Македония, остана извън пределите на Отечеството.
Позиция, формулирана, бранена и налагана от ВМРО, още от възстановяването ù след 1989-та година, основана на няколко ясни условия:
• спиране на говора на омразата във властта и медиите в Македония, насочен срещу българите и България;
• промяна на учебниците по история в Скопие, които насаждат тази омраза;
• спиране на кражбите и фалшификациите на българската история;
• защита и гарантиране на всички човешки и политически права на стотиците хиляди македонски граждани с българско самосъзнание.
Тази позиция на Организацията трябваше да защитават всички досегашни български правителства, без значение от партийните или политическите си уклони. Уви не го правиха. Изпуснаха години, в които просръбският държавен македонизъм мачкаше българите в Македония и укрепваше позициите си. Докато властите в София се правиха на по-по-най-либерали и най-родоотстъпници.
До ден днешен, в който видях най-сетне тези прости, но абсолютно задължителни условия като официална държавна позиция и политика.
Разбира се, веднага наскачаха либерастите и приятелите им и се завайкаха, че не било демократично, че сме били неевропейски, че сме се били „ежили” на слабака в групата, че сме били работили за гръцките интереси и прочее, и прочее глупости. Оставям на страна факта, че за повечето от тези „критици” на националната позиция са напълно исторически и дори географски неграмотни по темата. Че за повечето от тях „Македония” е площадът с травеститите. И им е известен, вероятно защото са си конкуренция.
Тезата, че не трябва да „пречим” на Македония, е дълбоко невярна, подвеждаща и погрешна. Защото налагайки горните условия за начало на преговорите за пълноправно членство на Република Македония в ЕС, България пречи единствено на просръското правителство в Скопие да мачка местните българи. Ние не „пречим”, не „спираме” народа, гражданите на Македония. Те са наши братя. Напротив, спирайки тоталитарната просръбска власт в Скопие, ние подаваме ръка на българите там, заявяваме им недвусмислено, че властта в София най-сетне поставя пред властта в Скопие въпроса за политическите права на българите в Македония.
Още една невярна теза – твърдението, че решението на правителството в София да не подкрепи конкретна дата е основано на „дразненето” от Скопие. Не става дума за дразнене, това не е махленски спор, какъвто се опитват да го изкарат, не става дума за някакви шегички и закачки. Става дума за продължаващи и днес фалшификации на българското културно и историческо наследство, за продължаващо политическо насилие над македонските граждани с българско самосъзнание. И днес Скопие уволнява, преследва, вкарва в затвора своите граждани, които посмеят да заявят ясно своя български произход и самосъзнание. Това не може да продължава, не може и не трябва да се премълчава и да се търпи. Нямаме право.
Има няколко прости исторически факта, на които се основава и мотивира тази българска позиция. Първият от тях е че до 1944 година населението в днешна Република Македония има ясно и недвусмислено заявен български характер, произход и самосъзнание. Няма нито един исторически достоверен документ, който да твърди нещо различно. Напротив – и писмените, и археологическите доказателствата за българския произход, характер и самосъзнание на населението по тези краища са хиляди. Неопровержими. А историята се основава и пише въз основа на документи. В противен случай не е история, а пропаганда.
Обратните твърдения са жалки и смешни фалшификации на просръбската болшевишка пропаганда във вече мъртвата СФРЮ и в болните мозъци на десетина видиотени катила-македоноида, пред които Йоло Денев с неговите твърдения, че всички по света са българи, изглежда като жалък аматьор. Хора които твърдят, че Господ Бог е първият Македон и довлякоха нейде от Пакистан един по-скоро мангалоид, отколкото македоноид на има Газафар хан, за цар, защото бил някакъв наследник на Александър Македонски. Нищо че беше видимо дребен, черен и кривокрак и повече „личеше на татар”, а на всичкото отгоре беше и мюсюлманин.
Та нещата са ясни – доколкото има „македонска” нация днес, то тя е политическа нация, измислена от Коминтерна, в подкрепа на тогавашните налудни теории за разбиване на националните държави и износ на болшевишка революция. Измислена нация, наложена със силата на сърбокомунистическия железен юмрук, с цената на животите на стотици хиляди българи, избити непосредствено след 1944 г. или изгнили по титовите лагери на смъртта.
Днес ние не отричаме, че резултатите от този терор, от този истински геноцид над българите в Македония в полза на останалите народности – шепата сръбски колонисти и власи, е довел до там, че ще има хора, които се самоопределят като „македонци”. Но не искаме и няма да допуснем някой да отрича правата на българите в днешна Македония на самоопределение, на сдружаване, на използване на книжовен български език и на медии на този език.
Историята, достиженията, „идентитетот” на тази „македонска” нация са в рамките на годините, след 1944 г.. Но и днес в „състава” на тази „нация” има стотици, има хиляди българи, които са принудени да прикриват своите национални чувства и произход. Защото ако преди 1989 г. за заявяване на български произход или самосъзнание се е давал минимум затвор, а не рядко и гроб, то днес тормозът е друг – предимно икономически – гонене, уволняване, но не рядко се стига и до скалъпени процеси и затвор.
Това не можем да допуснем ние, българите в почти свободна България. Не можем да се правим, че не виждаме и не чуваме за този тормоз, това насилие над нашите братя българи, останали не по собствена воля извън границите на Отечеството. Не можем да „признаваме” македонски език. Първо език не се признава и второ – единствено вярното признание тук, е че като изключим сърбизмите и измислените след 1944 г. две-три букви, т.нар. „македонски” език е просто западно-български говор. Не е нужно да си гений-лингвист, просто трябва да се разходиш от двете страни на границата, за да се увериш недвусмислено в това.
Трета лъжа: Спорът ни с Македония бил селско дерби, бил репчене и прочее. Няма такова нещо. Няма борба или противопоставяне българи-македонци. Това не е селско мачле, в което да се мразим. Ние сме един народ, разделен от войни и граници, но един народ. Братя.
Предложението на Младенов да се правят редовни съвместни заседания на правителствата на Скопие и София също е отлично, защото лека по лека тези заседания ще се превърнат в нещо обичайно, в наднационален, почти конфедеративен орган за съвместно управление.
Затова позицията на българските правителства трябва да е тази. Подкрепа – да, но при определени условия. Изброих ги по-горе.
Остава да видим дали властта ще удържи на позицията си. Следващата среща на ЕС, на която ще се разглежда евентуалното даване на дата за преговори, е през пролетта, малко преди изборите. Ще е изключително важно дали и как Борисов ще следи информацията как и доколко властта в Скопие променя политиката си към местните българи, към нашата история и към България изобщо. Защото ще е много тъжно и жалко, ако властта се отметне от единствено правилната към момента позиция за защита на българския национален интерес и на българите в Македония.
Защото докато умните се наумуват, а лудите – налудуват, албанското нашествие вече залива бреговете на Вардара. А от там до Кюстендил са стотина километра.
