Панче Арсов. Това е името на един пенсиониран учител от Македония, който разказва какво всъщност се е случило в неговата родна земя през миналия век. Имало ли е българска окупация след 1941 г., провеждана ли е сръбска асимилация над населението и прочее истини, за които днес гледните точки са толкова много, че спокойно може да се запитаме: Една ли е световната история?
На страниците на македонския вестник „Дневник“ е публикувано писмото на г-н Арсов – съвременник на тази история, с което за пореден път се доказва, че не България е врагът на днешна независима и свободна Македония.
Разказът на Панче Арсов може да прочетете тук:
„Вече 70 години ме измъчват, а вярвам и много мои съмишленици, как иначе да ги нарека освен лъжливи, демагогски периоди: „по време на окупацията“ или „по време (или) след освобождението“. (официалната македонска позиция определя като окупация времето от 1941 г. до 1944 г., когато Вардарска Македония е била под българско управление).
„Питам се и питам цялата македонска общественост: Дали сме били под някаква свобода от 1918 г. до 1941 г., пък дошла окупацията? Аз като жив свидетел, вярвам и много други живи, а по-младите са чули и чели за тази „свобода“.
С всякаква отговорност казвам, че ние във Вардарска бановина (така се нарича Вардарска Македония като административно-териториална единица в рамките на Кралство Югославия), бяхме под такива невиждани мъчения и асимилация, за които сърбите и до ден-днешен могат да се срамуват! Такава беда и сиромашия с големи данъци за държавата, най-добре го беше описал нашият мил и убит от тях Коста Рацин. Вечна му слава!
Да спомена и другите асимилаторски методи: смяна на собствените и фамилните имена (иќ), смяна на имената на села и градове, като остатък и след 70 години (Глишиќ, Николиќ, Петровец и др.) А затворите препълнени – от „Лепоглава“ до най-малките! Има още много, много неща да се казват, а историята със сигурност ги е записала!
Е, сега дойде окупацията! След изгубената драга и мила свобода! И на този тригодишен период съм жив свидетел. Ще говоря за родното ми място Свети Николе. Макар че в Кралство Югославия, тоест Вардарска бановина, беше най-големият окръг в Овчеполието, имахме училище само до четвърто отделение и то с по една паралелка. С идването на окупатора откриха прогимназия, в която и аз като 13-годишно момче продължих да уча. В градчето имаше 20-30 германски и още толкова български войници. С населението, особено с нас младите, си общувахме, спортувахме, игри и те никого дори с кутре не са ударили, а камо ли да убиват. Откриха една група „нелегални“ начело с Г. Гаврилски. След няколко дни в ареста ги освободиха. А след това те и още други, за които нито се беше чуло, нито видяло, станаха от „тила“, а по време на „освобождението“ и до ден-днешен получават пенсии за борци и имат много други привилегии.
Сега, като жив свидетел, накратко да се изкажа за „най-милата“, „най-злобната“, „зверската“ убийствена епоха – „след освобождението“.
Тая „свобода“, която и до ден-днешен се използва от нашия много наивен народ, не я донесоха „шумкарите“, както ни се представя, а големите световни сили. Ако не бяха силите (САЩ, Англия, СССР), още 100 години да бяха ходили по селата, нямаше да създадат държава! И с фалшиви, характерни само за тях лозунги: „Да унищожим кулаците и военните богаташи и ще живеем всички еднакво“. И до ден-днешен си служат със свойствените само за тях лъжи: „Ще режа краката на октопода“, „Ще режа лентата след една година на жп линията за София“, „Ще режа лентата на магистралата Велес-Прилеп“ и като бисер ще каже: „Ще режа ръцете на крадците“ – първо на себе си, а след това на други.
Накрая да кажа и какво прочетох в печата: „нашият драг и мил Тито, който не знаел за Голи оток“, след проучване на германска агенция получава „само“ 10-ото място по убийства на хора от своя народ (1 000 000 )!
И След Тито – пак Тито! Тито, ние ти се кълнем“.
Апелирам към всички македонци, ако искат да видят цялата тази моя „измислица и лъжа“, да посетят Музея на македонската борба, където е показано цялото минало и трите епохи, които се постарах да представя, за да ми олекне на моята старческа душа“, заключава Арсов.
