Преди 134 години в Сан Стефано бе очертан един идеал – дори несъвършен във физическите си граници, той стана съвършен в моралната си чистота. В простата и човеколюбива идея за свободата и равноправието там, където живеят българите.
В последвалите десетилетия те не поискаха повече. Поискаха само своето. И в това беше обаянието на българската национална идея. В това се състоеше и нейната сила, която даваше енергия на изтощените от войни и неправди българи да поемат отново и отново на бой за заветната мечта.
След 134 години дневният ред на страната ни изглежда по-различен. Сега е нужно тя да докаже, че може да бъде достойна, че хората й могат да живеят щастливо и трудът им да бъде смислен.
Но в тази задача страната ни има своето прекрасно предимство – безценния опит от десетилетията труд, лишения и болка, с които се налагаше България да отвоюва всичко в свободната си история.
Днес ние, българите, знаем през какво е трябвало да минат нашите дядовци и бащи, за да ни има. И няма да обезсмислим миналото си, нито да пропилеем бъдещето си!
Когато преди 100 години – през паметната 1912 г. – прадедите ни поеха да освобождават своите братя, те оставиха дълбоко в паметта ни ценен белег на надежда и себеотрицание. И дори днес да не го виждаме, той няма как да бъде изличен.
В биографията ни народът ни има своята Шипка, своя Одрин, своя Тутракан. Значи има и своя горд утрешен ден и утрешен идеал.
Да живее България!
