Единствено влизането в европейската общност е спасение за Македония, казва Младен Сърбиновски . А България според него е като стара златна монета – трябва само да се поизтърка, за да блeсне.
Интервю на Крум Михайлов с Младен Сърбиновски, източник: ЕуроЧикаго.ком.
Известен публицист, белетрист и драматург, Младен Сърбиновски е смятан за едно от най-ярките имена сред съвременните творци на Република Македония. Роден е през 1958 г. в с. Вруток, Гостиварско. Завършва социология в Скопие. Работи като журналист в Македонското радио и телевизия, след което е директор на Народната и университетска библиотека “Св. Климент Охридски”. Уволнен заради ярко изразените си пробългарски настроения, които не крие. Автор на много книги, най-известните сред които са “Година от 13 месеца”, “Крали Марко”, “Хитър Петър”, “Пазач на дъгите”, “За македонистките работи”, “Македонските авгиеви обори”, “Частици нищожност”, “Македонският Фауст”, “Зидари на нощта”, “Мариовците”, „Приказни от долна земя“. Романът му “Шашма” за първи път поставя цялостно проблема за македонските българи. Само преди дни му бе връчено почетното звание Доктор хонорис кауза на Югозападния университет „Неофит Рилски” – Благоевград.
– Честито, г-н Сърбиновски, радвам се, че академичната общност в Благоевград засвидетелства уважението си към Вашия талант.
Искрено благодаря за оказаната висока чест и съм много щастлив, че академичните среди в България припознаха енергията, която излъчват моите книги. Особено съм радостен, че признанието идва от доказано висше училище, какъвто е Югозападният университет „Неофит Рилски” в Благоевград.
Трудно ми е да предам оная тиха радост у мен, която се изля пред всички вас, присъстващи на тържествената церемония. Действително моите книги са доста четени в Македония, и когато и да изляза из Скопие, много хора ме спират и честитят, споделяйки въодушевено удоволствието от прочетеното. Това е най-важното за един творец. И се радвам, че по подобен начин се приемат книгите ми вече и в България, което значи, че целта е постигната. Размяната на енергия между мен и читателите е вече факт и смятам, че в бъдеще моето творчество ще намира все по-широко присъствие в българските културни среди. И не само в българските, разбира се.
Искам специално да благодаря за голямото внимание, което ми засвидетелстваха ректорът на университета проф. Иван Мирчев и деканът на Филологическия факултет доц. Антони Стоилов. Още веднъж официално благодаря и на тях, и на известния професор Иван Кочев, едно от водещите имена в българското и европейското езикознание.
– Литературните кръгове в София ви определят за перо номер едно на Република Македония – като достойно продължение на Димитър Талев. Кога за първи път чухте „неговите гласове” в родния Вруток?>
Радвам се за високата оценка и ми се ще да подчертая, че подобно е мнението и на литературните среди в Македония. Колкото и на вас отвъд Осогово да ви изглежда странно, тези кръгове признават, че успях да върна към живот умъртвената македонска литература. Разбира се, това не се оспорва от никой, но имат опасения, че ще паднат много ниско, ако официално бъде признато. По-добре е обаче, че именно така се случват нещата около мен. След десетилетия ужасна борба с македонизма и неговите поддръжници, много хубаво е, че вече и в България има интерес към моите книги.
За съжаление в Македония се създава литература, противоположна на топлината и емоцията, която грее от неповторимото творчество на Димитър Талев. И в този смисъл, ако виждате някаква моя естетическа близост с него, ще го приема като голям комплимент. В българските обществени среди е формирано мнение за Македония като за една „болна клонка” от българското етническо стебло. И в това има много истина, колкото и да е тежко да го признаем.
България за Македония претърпя две национални катастрофи, и сега именно от „болната клонка” идват естетически плодове, между които и моите книги. Сигурно те са малко „диво свежи” и бих искал да могат да укрепват човек, когато ги чете, и освен своята вътрешна травматичност, да носят и един изцелителен катарзис.
А що се отнася до Талев, той е оная вечна лава, която не гасне, и която ни грее. И аз съм от онези, които, четейки го, съм изпадал в емоционална треска, при разпознаването на самия себе си. Такава енергия имат само книгите на големи автори. А Талев е такъв – с родния си край, и с вселената на своя универсален гений.
Талев ще има своя паметник в неговия роден Прилеп. В това съм дълбоко убеден. Защото и той духовно никога не е напускал Прилеп, а и неговите книги са плодове на тая „болна клонка” на българското етническо цяло. Такива книги се слагат като лют лек на люта рана.
– Кое ви провокира да съберете в „Шашма” цялата драма на българите в Македония?
В литературната комуникация между автор и читател има една такава особеност – в точното време да се създава именно онзи роман, от който се нуждае читателската публика.
Писането на ”Шашма” бе една моя цялостна ангажираност и дългогодишна концентрация, която не би била възможна във всеки период от живота ми. Трябваше да подслушвам самия себе и да търся момента, когато – екзалтиран – да започна работа. Защото работата с такава емоционално жива лава изисква всичко онова, което знаеш и чувстваш, да го сгрееш и пренесеш в текста. Чеслав Милош нарича този процес „печка на автора”. Човек може да има големи амбиции, но онова, което ще излезе от тази авторова печка, да бъде естетически недопечено. Писателят трябва да има голямо количество „енергия на заблудата”, за да се захване с подобен проблем. А темата наистина е колосална. Сбиването на цялата ни история в една емоционална книга доведе до раждането на „Шашма” – антропологичен роман, в който се вижда как живеят македонските българи.
– И в „Шашма”, и в останалите ви книги, особено в „За македонистките работи”, тлее болката на българина, драмата да се отстоява родовия корен. Как мислите, ще надживее ли времето кръвта на дедите ни?
Почвате да ми задавате въпроси, в които се усеща мирис на политика, но това е ключов момент – защо един духовно богат и мирен живот на най-многобройното население по течението на Вардар да получава такъв исторически драматизъм? Антибългарският македонизъм, който след дълги десетилетия работа против своя народ, сега ни доведе до поражение. Ние, македонските българи, които дадохме идеята за самостоятелна Македония – и за която политически се организирахме, и за която идея толкова изстрадахме – сега болшевишкият македонизъм направи така, че да се чувстваме като кираджии в собствената си държава. Това е сегашната болка на болшинството от населението на Македония, което до 1944 г. се чувстваше българско. Така че, много е трудно да ви отговоря без страх: както губещите процеси се топят като сняг на пролетно слънце, така и ние светкавично се топим, без оглед дали се наричаме македонски българи или както искат да ни наричат някои – македонски славяни или македонци. Работите в Македония не са добре…
– И как се оцелява в страна, в която националната идентичност на коренното население диаметрално се разминава с наложената политическа реалност?
Това е нашата агония – струва ми се, че вече подхванах този проблем, отговаряйки на предния ви въпрос. Все си мисля, че македонизмът поради всички злини, които направи на народа ни, вече няма и сили, и желание за оцеляване. Този, който иска да оцелее, трябва да търси здрава нишка в себе си и мъдро да мисли и да действа правилно. Може ли да се нарекат мъдри действията на тези, които цяла Европа ги моли да влязат в Европейския съюз, а те нямат сила да се откажат от своя антиевропеизъм, от своята едиповщина… Не може Европа да приеме македонисткия садизъм като наша идентичност. Това може да бъде идентичност на джелатите, но не и европейска толерантност, което ще разпространява омраза към своето минало и към онези, които искат да ни подадат ръка. Ето това е новият Мисирков, който институционално ни сервират като антиевропейство в Македония македонистките фалшификатори.
Ние 50 години учим и пишем книги за себе си, през визията на патриаршиста, сърбоманина Мисирков. Това е като сега евреите да учат за своята духовност от книгата на Хитлер „Mein Kampf”. В тази дяволска книга всички евреи са най-долни хора, всички живеят от експлоатация и манипулация на други народи. Така сме и ние българите в Македония. Цялата наша история е история на предатели, на представа на долни, подкупени хора от пропагандите на други държави, най-често от България, хора, които не знаят какви са, за какво умират. Единствено в нашата срамна история е равно на богохулство да се каже хубава дума за България. Ето тази история и такъв наш поглед към света ни доведе до положение да бъдем скарани с цяла Европа, с Америка, с всички народи, освен със Сърбия. И сега, когато ни докараха до тази губеща позиция, на македонистите и звездите по небето са им виновни, че в обединена Европа не разбират тази наша македонистична идентичност и разбирания.
Така е. За съжаление историята на Република България винаги е била чертана от други. Усещате ли страх? Какво означава друг да налага македонизма и да префасонира нравствени ценности, които времето е градило повече от хилядолетие?
България направи невероятна стъпка, влизайки в Европейския съюз. Тя премина през Долината на сълзите, докато се върне в своя европейски дом, в който винаги й е било мястото. Все ми се струва обаче, че интелектуалците на България много малко обясняват на народа си какъв голям исторически скок е направен. Този подвиг е равен на подвизите отпреди 1000 години, когато цар Борис предприема първите стъпки за покръстването, а цар Симеон – държавническите инициативи за ограмотяването на българите. Все си мислех, че за този голям успех на България всички ще се удрят в гърдите, хвалейки се кой има най-голяма заслуга за това дело. Дали разбираме пред каква голяма и хубава перспектива се намираме? Дали разбираме колко държави ни завиждат? И най-после, дали се разбира, че всеки гражданин в Македония иска български паспорт? България е една антична златна монета, на която ѝ трябва само малко да се поизтърка, за да светне със своя стар блясък. Няма място за малодушие в България. Мина времето, когато я крояха и прекрояваха.Тя е вече в своя дом, в своя апартамент от европейската сграда на народите. И в тази сграда няма място за разни антиевропейски процеси, какъвто през ХХ век беше македонизмът.
– В този смисъл, г-н Сърбиновски, имате ли своя оптимистична прогноза за бъдещето на Република Македония, избистрено виждане, в контекста на европейското бъдеще на Балканите?
Та ако аз нямам избистрено мнение за Македония, ако нямам виждане за нещата, това означава, че никой у нас не мисли по тези проблеми. Щяха ли да ме четат толкова моите сънародници, ако не бяха така кристално ясно поставени нещата в книгите ми? „За македонистките работи” излезе през 1999 г. в Македония, а преди една година и в България. А колко ясно и точно е улучена проблематиката, нека кажат тези, които са я чели. Понякога не е и хубаво толкова много да си прав. Нямаше да е лошо в тези прогнози нещо да бях сбъркал, а македонизмът, който толкова жестоко ме нападна, просто се изложи пред народа и пред европейската интелектуална общност. Единствено влизането в европейската общност е спасение за Македония. Но какво ще бъде това европеизиране, без македонисткото едиповство? Без гаврата с България и собственото минало?
– А какво е мнението на по-голямата част от населението на Република Македония за бъдещето на страната? Различава ли се мисленето по този въпрос с останалите зад граница българи, които знаят своя родов корен в Македония?
Много неща ви казах за Македония, и пак ще повторя. Никога досега през последните 50 години Македония не е била поставяна в такава ситуация от собствените си политици и македонистичната идеология – да е принуден народът да се плаши за своето бъдеще, а Македония да бъде под въпрос дали ще я има. Управляващият македонизъм продължава да внушава омраза към България и към собственото минало. Злато струва това, че България мълчеше за вътрешните проблеми на Македония. Сега българският македонизъм не може да каже, че виновна за това наше положение е враждебна България. Народът не мрази България. Времето ще постави на място много неща.
– Г-н Сърбиновски, сигурен съм няма да оспорите, че здравомислещата интелигенция, хората, призвани да бъдат духовните водачи на своята нация, е лакмусът на едно общество. В сегашната политическа ситуация към какво ще призовете политиците, които управляват сънародниците си в двете държави?
Правите ми голям комплимент, смятайки че аз трябва да съветвам някого. Но не вярвам, че сегашните власти в Македония ще искат да разговарят с България. Това не означава обаче, че отношенията не трябва да се развиват. Мисля, че с моя личен пример съм направил много в това отношение, а това е да се рушат предразсъдъците, които са натрупани от времето, работило против нашите две държави.
– Впрочем, сред някои политически анализатори се прокрадва идеята за възможна конфедерация на България с Македония. Бихте ли застанал зад идеята за втора българска държава на Балканите – практика, която не е непозната за Европа?
Много неща са известни в Европа, но неизвестни за Балканите. България е членка на Европейския съюз и не знам дали е потребен някакъв наш авантюризъм – неприятелският македонизъм. Единственият съвет, а всъщност би трябвало да е правило за България е нищо да не се предприема на своя глава като недомислен авантюризъм, без да знае Брюксел. Необходима е изобретателност в политиката, но всичко това – през Брюксел. Никаква авантюра на своя глава. Нали започнахме разговора си с една моя забележка – утвърденото мнение, че Македония е една „болна клонка от българското етническо стебло”. Две национални катастрофи бяха преживени за нея, трябва ли да се върви към трета? Така че – за Македония по-отдалече, но открито, и само чрез Брюксел. И на една маса с всички съседи.
Само това е лекарството, за да бъде овладяно това многоглаво животно, наречено македонизъм.
