Валентина Генова, младежка организация на ВМРО – София
Събота сутрин. Градът едва се опитва да се събуди. Все едно припъшква и охка, колите лениво се разкарват, преди да почнат да фучат лудо из прашните и миризливи софийски улици. А ние раздаваме вестници, като се вглеждаме в унилите лица на ранните пазарни посетители.
До входа на пазара седи пенсионерка с лице, изписано с бръчки като на карта. Грижливо подрежда скромната си стока – плетените вълнени чорапки, а ръцете й пеят тъжната и отчаяна мелодия на безизходицата.
– Добър ден! – викам високо, искате ли едно вестниче?
– Добър-добър! – виждам някога сините й очи.
– Може ли да ви снимам?
– Може, ама да не ме слагате във вестника си! Щото ще ме изгонят от мястото ми, страх ме е!
– Ти като ще снимаш бабата, да не ме снимаш случайно и мен, – извика мъжът, който продаваше кебапчета и хотдог. – Че от другото ми работно место не трябва да знаят, че работя тук.
– Няма, спокойно! – отговарям, вестниците падат, един вестник излита, понесен от вятъра по пазарската пътечка.
– Заповядайте! Ваше ли е? – подава ми го наманикюрената мургава ръка: момичето от будката с дреболиите ме гледа учудено.
– Вземете си го и почетете! – казвам й. Момичето равнодушно вдига рамене.
Тръгвам из пазара, предлагам вестници, усмихвам се, все едно искам да съживя себе си и тези хора, пасивно протягащи ръце, говорещи монотонно: «Амииии. Дай да видя. Макар че какво ново ще пише? Нищо!». На молбата «Може ли да Ви снимам?» – «Амии, снимай, ако искаш. Ама ние не сме за вестници. Прости сме!»
Излизам от другия край на пазара. Колегите, солидно натоварени с вестници, възпитано и тактично разглеждат минувачите, все едно се опитват да разберат дали ще се съгласят да вземат вестника. Две майки с колички бавно минават покрай нас, аз подскачам с молбата да ги снимам, като протягам вестника, майките рязко се обръщат, остро ме поглеждат:
– Ама за вестника ли ще ни снимате? Ако е за вестника може, иначе никак! Всичко хубаво! – продължават да шестват, важно мърморейки. «Ама тя евентуално го е зарибила, той е с пари и положение. Ще кажа на мъжа ми, че ще им отидем на рожден ден! …О, определено си струва да се отиде… хем ще видиш…»
Вятърът се засилва, слънцето се скрива, градът заскърцва, задвижва се. Автобусите, сърдито бърборейки, изплюват купчинки развихрени безлични тълпи, които бързо, без да погледнат, протягат ръце към вестниците или с важно и пренебрежително «Не» ги отхвърлят.
Големият град като огромен контейнер с милиони винтчета се задвижи. Усмивките ни спаднаха, ръцете продължават да се движат като на механични кукли. Очите, уморени от опита да намерят ответен поглед, с надежда гледат в несъществуващото пространство.
– Заповядайте! Едно патриотично вестниче! – с усмивка се опитвам да ободря поредния минувач.
– Благодаря!- вдигат се тежките, набръчкани вежди, отварят се неочаквано живите светло-сини очи на пенсионерката. – За пари ли е?
– Не!- бодро отговарям на този поглед, който накара сърцето ми радостно да подскочи.
Светлосините очи още по-силно светват и ме питат:- «Вестник «България». А тука е снимката на русия ми любимец. Вие сте от същата организация, нали?»
-Да! – разцъфтявам и аз – от организацията съм!
– Милите ми! – произнася друг натъртен глас, обръщам се и виждам кафяви очи, също така живи и развълнувани – Всичко е във вашите ръце! И добре, че ви има вас, млади и запалени, иначе напълно бих се отчаяла. Постоянно се питам какво ли става със сегашните младежи, спят ли? Умрели ли са? Сърца имат ли? С какво сме виновни, че са станали такива? Къде ни е грешката…?
Градът продължаваше все така сърдито да премелва в желязната си утроба хиляди човешки същества, но аз вече не усещах ръждивия му вкус, вятърът плахо и обнадеждаващо докара отнякъде миризмата на липов цвят… И аз се затичвам измежду минувачите, весело се вглеждам в очите им… А ръцете ми като живи същества се размятаха с вестниците…. «Заповядайте! Патриотичен вестник!», а минувачите отговарят с бавно отварящи се усмивки.
6 юли 2011
