Вицепрезидентът Маргарита Попова зарадва българите от Западните покрайнини с изявлението си преди дни, че Сърбия няма как да влезе в Европейския съюз, преди да е решила проблемите на Западните български покрайнини.
Така най-накрая официален български представител обвърза българската подкрепа за сръбското еврочленство със съдбата на сънародниците ни в Босилеград, Цариброд и останалите градове и села в днешна Югоизточна Сърбия.
Това, разбира се, е прекрасно, а и съвпада с призивите на ВМРО отпреди месец и половина, когато Румъния предяви такива изисквания спрямо сърбите, а официална София пак си затрая.
Преди време пък изказвания на Николай Младенов за безусловна българска подкрепа за еврочленство на Сърбия накараха ВМРО да поиска оставката на неубедителния ръководител на външната ни политика.
Днес като че ли Маргарита Попова даде нов нюанс в българската позиция. И това е радващо.
Къде е „но”-то? „Но”-тата този път са поне няколко.
Първо: на кого да вярваме – на Попова или на Николай Младенов – чийто ресор и отговорност е този тип политика? Или на Борисов, който преди дни отиде на форум за българчета от близки страни и най-яркото, което намери да им каже, беше… как щели да пораснат с втория му мандат.
Дали думите на Попова наистина значат пречупване на досегашната ни последователна позиция за подкрепа за Сърбия от типа „Членството на сърбите в ЕС е панацея за всички проблеми”?
Второ: не станаха ли прекалено много гръмките и неподплатени с реализъм изказвания на президентската институция? Велоалея по Дунава, летището в Стара Загора като хъб (!?) между Европа и Азия, повсеместно саниране на блокове и толкова други.
За няколкото месеца с нови обитатели президентството окончателно започна да звучи като институция на мечтатели, които могат да си позволят да кажат всичко, защото нищо не зависи от тях.
Трето: за Западните покрайнини у нас се говори лесно. Изпадналата в години наред международна немилост Сърбия беше лесна боксова круша за нашите политици, когато им се налагаше да отговарят на редичките въпроси за българи в чужбина.
Да е чул обаче някой български държавник да каже нещо за българи в Гърция например? Това си е табу.
А какво да кажем за Македония, например? Дори след успеха на нашите евродепутати с критичната резолюция към Скопие, случващото се край Вардара по правило вече не предизвиква интерес у нас.
Примерът от последните дни е красноречив: хиляди излизат в Скопие след загадъчната гибел на петима души, обвиняват албанците, а масло в огъня наливат… сърбите. Сръбската преса пише за проблема, сръбският вътрешен министър предлага помощ.
А българската? Къде е тя?
И така: браво на госпожа Попова за изказването в Босилеград, сега очакваме и правителствените представители да се сетят за поставените от нея проблеми.
Защото от президента и от вицето му зависят май само изказванията. А ако те не бъдат допълнени с реална държавна политика, обобщението не може да е друго освен обичайната пословица: една птичка пролет не прави.
17 април 2012
