Източник: БГНЕС
В стенограмите на Петото обикновено народно събрание, книга І, страница 93 може да се прочетат следните думи на Стефан Стамболов: “Ние сме една малка и слаба държава и в наш интерес е да бъдем в добри отношения с всички държави, в това число и с Русия.
И денят, когато дойде да се помирим с Русия, ще бъде за мене радостен ден. Не вярвам никой от вас и целият народ да желае да бъде България в лоши отношения с никоя държава, камо ли с Русия. Всеки българин желае да се помирим с последната, обаче жертвите, които се искат, са толкова големи и невъзможни, че ако някой път българският народ ги направи, то ще бъде равнозначуще сам да подпише своята смъртна присъда. А това никой, никога няма да направи…”
В тези няколко изречения виждаме как големият държавник разграничава два основни момента: от едната страна са стратегията на Русия за България и интересите на тогавашното Княжество, а от другата са емоциите, сантиментите. Държавникът Стефан Стамболов е преодолял сантиментите у себе си, за да погледне трезво на факта, че България е в обсега на геополитическото силово поле на Русия и това предопределя позицията, методите и средствата за адекватна защита на българския интерес.
Но синдромът “Дядо Иван” е жив, жилав и почти неизкореним в съзнанието на повечето български държавници и политици след Стамболов. Това замъглява ясния поглед, разумното решение и превръща България в заложник на чувства, придобиващи почти хазартни измерения.
Пренията около АЕЦ “Белене” след решението на правителството за отказ от този проект направиха очевидна геополитическата недостатъчност в държавническото ни мислене. Защото проблемът не е в “Белене”, нито в нефтопровода “Бургас-Александруполис”, нито в методите на търсене и използване на шистовия газ. Проблемът е в липсата на ясно, категорично и убедително заявен български национален интерес, формулиран като дългосрочна стратегия. Този интерес не се препокрива и с членството ни в НАТО и ЕС. Той е по същество специфично български и се съизмерва с разрешаването на проблеми, които са последица от предишни геополитически прекроявания на Балканите и на българския народностен масив.
Практиката всяка българска партия да има своя формулировка за национален интерес, като следва сляпо политическата си доктрина, води до разединяване, противопоставяне и до разпад на чувството ни за общност като нация, като народ. Именно поради това България пропусна златния си шанс в зората на демократичните промени да формулира пред цял свят най-голямото злосторство на тоталитаризма – денационализацията на българите в Македония. Това не стана и затова днес нямаме национална стратегия и за инфраструктурните и за енергийните проекти.
У нас сякаш никой не се интересува защо инфраструктурата по посока изток-запад, препокриваща се с “Коридор № 8”, системно се пренебрегва, защо 135 години след Освобождението, пречките пред изграждането на жп връзката София-Скопие никнат като гъби!? Спирането на строежа на АЕЦ “Белене” в годината, когато според първоначалните проекти тази централа отдавна би трябвало да е завършена, съвсем не опира само до цената, до икономическата ефективност, както и до екологичните аргументи, които не са за пренебрегване.
Спирането на този строеж подчертава повече противоречието между дълбоко вкоренения синдром “Дядо Иван” и геополитическата реалност на членството ни в ЕС и НАТО. И отново стигаме до основния недъг на българската политика, проявяващ се вече шест-седем десетилетия – липсата на ясно заявен български национален интерес в неговите дългосрочни стратегически измерения. Не днешните и утрешните, не свързаните с политическата демагогия за пълния и празния хладилник, обслужваща дребнавите партийни интереси на момента, а стратегическите и дългосрочните.
Когато през октомври 2005 г., посредникът в спора за името между Скопие и Атина Матю Нимиц направи поредното си предложение, никой в България не забеляза, че там, в 13-те точки на това предложение има сламка, за която може да се хване и България, но кой да открие тази подробност и кой да я осребри! А сламката се намираше в точките 7 и 9 на документа. И тя идваше като зов на тръба, който би трябвало да извади от заслепението всички люде, които у нас така напористо напират към властта, без да имат сетива за шансовете и предизвикателствата, довлечени от геополитическите ветрища тук, на Балканите.
В предложението на Матю Нимиц се твърдеше, че за името на географската област Македония не могат да претендират само тези две държави, тъй като то е “свързано с историята и културата и на други държави в региона…” А точно тогава вървяха преговорите за американските бази у нас. Какво попречи правителството на България при преговорите за базите да постави като условие искането САЩ да помогнат за реабилитиране на историческата истина за Македония, за нейната история и културни традиции, идентични с българските! Какво попречи да настоява също и за изграждането на нефтопровода “Бургас – Вльора”, който би бил една пряка икономическа врата към Р Македония и би улеснил много възстановяването на изкуствено прекъснатите връзки между двете братски държави!?
Поради дълбоко залегналата неспособност политическите елити и държавниците у нас да забелязват и оползотворяват шансовете от геополитическо естество България днес тъне в дребнави междупартийни и междуличностни боричкания със силно подчертан властогонен оттенък. Това обезсилва страната ни и я превръща в обект на нечии дългосрочни държавни интереси.
Като контрапункт на нашето късогледство по отношение на геополитическия хазарт ще приведа изявлението на Дора Бакояни, бившия външен министър на Гърция, пред агенция АНА от декември 2006 г. по повод на един договор с Москва: “Сключването на дългосрочен договор за доставка на природен газ между Гърция и Русия ще лиши Азербайджан от възможността да изнася газ на Балканите…. Но това е част от стратегията на Гърция, чрез която тя се опитва да върне Русия в позицията, която имаше преди сто години по отношение на македонския въпрос. Именно тогава Москва настояваше за подялба на Македония, вместо нейната автономия, а след това независимост…”
Ето ти рецепта за геополитическо мислене – откровена до цинизъм, но вярна.
Ако приемем, че САЩ и Русия имат амбиции за политическо и икономическо надмощие в България, възможният отговор, съответстващ на стратегическите български интереси би бил следният: ДА на АЕЦ “Белене”, но с американско или западно участие и пари. ДА на нефтопровода “Бургас – Вльора” и жп линията София – Скопие, но с руско участие и пари. Подобна позиция, разбира се, няма да падне сама от небето. Тя трябва да се подготвя дълго и дълго да се преследва като дълбоко осъзната и жизненоважна необходимост, която би разбъркала много картите на геополитическия хазарт и би разчистила пътечката за превръщане на България във фактор, с който трябва да се съобразяват.
Русофилството и русофобството, американофилството и американофобството са понятия от битпазарското политическо говорене. Тук става дума за шахмата в междудържавните отношения, където печели този, който е изучил и усвоил най-добре правилата на играта.
Емоциите и сантиментите в повечето случаи говорят за благородство на духа. Благородството на ума обаче повелява да се познават закономерностите, по които връхлитат геополитическите ветрове. Това е урок прост и елементарен за всички управляващи по света, но високомерно пренебрегван в България и все още неусвоен от нас.
Иван Николов е общественик, журналист, директор на списание “Македония”. Николов е автор на пет книги по въпросите на българската национална политика. Един от собствениците на издателство “Свети Климент Охридски”.
