Източник: „Дневен Труд“
Автор: Максим Караджов
снимка: Певицата Любка Рондова се върна след 60 години в родното си костурско с. Шестево. И видя разрушената си къща. Снимки ЦВЕТАН ТОМЧЕВ и ЛИЧЕН АРХИВ
Роден съм 1904 г. към 20 февруари и сечко велиме на тоя месец. По документи съм писан 1903 г. Тринайста година (1913 г.) гърците ги запалиха църковните и училищните книги, защото беха писани на български. Сетне ни сложиха гърцко име и презиме. Така мене ме записаха Стефанос Склифас. Во българските църковни и училищни документи се водех Стефан Николов Шклифов, както ме викаха во селото.
Така започва изповедта пред сина си – езиковедът проф. Благой Шклифов от БАН. Това е разказът му за свирепата асимилация на сънародниците ни, чиито домове от Костур, Лерин и Воден чак до Дедеагач останаха в Османската империя след Берлинския конгрес (1878 г.).
Днес, във века на свръхинформацията, само родовата памет на семемейство Шклифови от костурското с. Черешница (сега Поликерасон) опази чисто знанието за насилствената асимилация на егейските българи, премълчавана “дипломатично” у нас. А те и сега наброяват 200 хиляди, съобщава историкът проф. Георги Даскалов от СУ “Св. Кл. Охридски”.
През 1896 г. българите там са били 364 хиляди. По това време гърците са едва 94 хил., но през 1941 г. вече са десеторно повече – 821 хиляди.
Демографският им бум по тези земи е след войната на гърците с Турция през 1919-1922 г. Атина, обладана от “мегали идеята” да възстанови Византия, иска да завоюва крайбрежието на Мала Азия, защото там живеели 1,6 млн. елини. Именно те обаче се оказват жертви. След разгрома на гръцките войски през 1922 г. тези хора бягат от домовете си и търсят приют в Гърция. Огромната преселническа вълна е насочена към Егейска Македония, която тогава е с преобладаващо българско население. За да бъде изтласкано то, се сформират свирепи отряди от т. нар. андарти (бунтовници – от гр. език). Те безмилостно прочистват градове и села от всеки, който се обявява за българин.
Прочистването е започнало още с потушаването на Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.). Бунтовното село Черешница е опожарено от турците, водени от гръцкия владика на Костур. Пожалени са само училището и църквата. Години по-късно селото е нападнато от гръцки андарти. Те първо опожаряват архива на училището и църквата – храмовете на идентичността.
След двете Балкански войни Македония бива разкъсана между победителките Сърбия и Гърция. В сръбската част се действа хитро – срещу българщината се подклажда идеята на македонизма. “Би трябвало да се състави един македонски буквар, който ще бъде споен и смесен със сръбския език”, предлага Стоян Новакович на министъра на просветата в Белград.
В гръцката част започва “възродителен процес” – пълна смяна на имената с гръцки, а българският е забранен в училищата и навсякъде.
Чак през 1941 г. районът на Костурско минава под българско управление. В село Черешница гръцката учителка Елени продължава да кара децата да говорят само на гръцки. Въпреки това техните родители и в най-големия глад продължават да й дават храна.
“Ако българска учителка се намереше во гърцко или сръбско село во такова объркано положение, на ръжен ке я изпекваха! Други сме ние, българите”, реди дядо Стефан пред сина си. Добронамереност и простота е невидимата ни сила, с която непрекъснато възкръсваме и надмогваме насилието.
През Втората световна война егейските българи са мишена за гръцките и югославските партизани. Политкомисарят Васил Алексовски през 1943 г. агитира с доводите на Коминтерна от Москва: “Германия губи войната, България нема да дойде при нас. Ние сега требе да се имаме со гръцките и югославските комунисти – само тия може да ни спасят. По-добре към Югославия да мине нашио край, отколкото към Гърция да остане. За да се спасиме, требе да казваме що сме само македонци!”
Отпор му дава комитата Дзоно: “Яз съм илинденец, ние се борехме за българска Македония. Ако ни яхнат гъркоманите и сърбоманите, и неродените деца ще се разплачат во корема на майките си. Яз сакам да умра като българин!”
Синът на разказвача, бъдещият проф. Благой Шклифов, като дете попада в най-кошмарния сценарий за поредното прочистване на Егейска Македония от българи. По време на гражданската война в Гърция (1947-1949 г.) над 25 хиляди деца са изселени без родителите си от родните си места. Мотивът е, че ги спасяват от изтребление, но в операцията прозира и друг замисъл: Коминтернът в Москва разпръсква децата из всички “братски” страни – в Югославия, в Унгария, Чехословакия, Полша, Румъния, дори чак в Ташкент, Узбекска АССР. Но забележете – нито едно егейско българче не е пратено в България!
Благой расте в приют в Будапеща, известната наша народна певица Любка Рондова, също родом от Костурско, първо е в Румъния, после в Полша и Чехия… “Напъваха после емиграцията да се връща в Скопие, а не в София. И от Ташкент и отвсякъде – да се заселваме в Скопие”, обяснява Любка Рондова.
Благой Шклифов пристига от Будапеща в София през 1964 г. като докторант по българско езикознание. Работи в Института за български език при БАН, изследва македонските говори. Той е консултант на филма “Мера според мера”.
При научна експедиция в Северна Гърция през 2003 г. проф. Шклифов претърпя странна катастрофа. По тъмно колата, с която пътува е ударена отзад от ауди със загасени фарове, което изчезва в мрака. Прегледан е в болница, където казват, че му няма нищо, но два дни по-късно той умира в леглото си.
Сега записките, които е водил от разговорите с баща си, дядо Стефан и с майка си Доста, бяха издадени в книгата “На кол вода пиехме”, с подзаглавие “Записки за Христовите мъки на българите в Егейска Македония през ХХ в.”
Баба Доста Шклифова със сестра си и внука Благой пред дома им в Черешница, през 1939 г.
Проф. Благой Шклифов загина след странна автомобилна катастрофа през 2003 г. край град Сяр, Северна Гърция.
Българи от Костурско в началото на ХХ в. Тогава нашите сънародници са 75 на сто от населението в този край на Македония, докато гърците там са едва 21 на сто. Данните са от изследванията на Васил Кънчов и са потвърдени от гръцки документи.
6 март 2012
