Източник: „Свободата“
Автор: Едвин Сугарев
Да – бягат – това е точната дума. Бързат да напуснат родината си, както се напуска прокълната и чумосана територия. Съветват децата си да направят тъкмо това, когато достигнат съответната възраст. На стари години отиват да гледат болни или да берат ягоди – за да могат тези деца да се изучат някъде другаде – не в България.
Според проучване на Националния център за изучаване на общественото мнение (НЦИОМ) за миграционните нагласи на българите, 14% от нашите сънародници са заявили в края на септември, че искат да напуснат България завинаги. През 2009 г. са били по-малко – 11%. 28% пък искат да работят или учат в чужбина, без да напускат страната завинаги. И да – може би ще се върнат, ако не изкласят в нормалния свят. Ако успеят – ще се върнат само като едни щастливи пенсионери.
Кои искат да си тръгнат оттук? Младите и кадърните, разбира се. За свидната чужбина копнеят 63% от интервюираните на възраст до 29 години и 40% от интервюираните на възраст между 30 и 39 години. Забележете – точно тези, които са израсли в условията на родния преход към демокрация и не знаят що е комунизъм – точно те казват своето най-категорично “не” на родината. Което няма как да не бъде разчетено като знак, че в нея има нещо сбъркано.
Искат да си тръгнат, разбира се, не само те. Искат да си тръгнат и безработните. Половината от тях. Като за това жадуват в по-висока степен представителите на ромския и турския етнос. Искат да бъдат незнайни бачкатори, които работят нелегално, вършат най-черната работа и живеят наблъскани по осем души в стая. Все пак по-добре от тук – от вегетацията над биреното шише пред местния хоремаг.
Над 70% от българите биха окуражили децата си да отидат да работят в чужбина за определен период от време. При 36% този визия е много по-радикална – те биха насърчили децата си да отидат да живеят в чужбина завинаги. Което ясно показва, че този избор не е плод само на младежко дирене на някакъв друг, изфантазиран и фаворизиран стил на живот. И че това е премислен избор – като тези, които не са го направили овреме, сега съжаляват за това – и се стараят челядта им да не допусне същата грешка.
Тъй че българите бягат. Масово и с достатъчно силни икономически, психологически и дори естетически мотивации. Да, и естетически – защото България, пряко природните и ценности, започва да се усеща като страна, в която грозното стои на пиедестал. Като страна, в която няма справедливост, няма законност, няма морална мяра. Има предимно простащина, бруталност и омраза.
Някой да иска да остане тук? Да – тези, дето са попрехвърлили шейсетте. Дето нямат вече никакви шансове за бъдещето. Дето и да искат, не могат да отидат никъде, защото никой не ги ще. Тези, дето животът им е минал предимно при комунизма, поради което и до днес гласуват за неговата сполука – и го правят най-вече защото противното би означавало да признаят, че са живели идиотско битие – битие на овце – в рамките на една сатрапска кошара. Та те не искат децата им да ходят никъде. Искат си ги тук, за да ги гледат на старини.
Колко са те? Наскоро един министър го каза – “когато говорим за хората над 65 години, говорим за милион и осемстотин хиляди българи”. Брой, достатъчен за една нация. Проблемът обаче е, че горе-долу толкова са и хората, които работят. И че те – тези работещи, издържат въпросните милион и осемстотин хиляди пенсионери. Това също – редом с икономическото малоумие, корупцията и прочее, е един от факторите, поради които заплатите на тези работещи са малки, а качеството им на живот – нетърпимо ниско. И е трудно да ги виним за това, че бягат. И че изоставят родината си в тази неспасяема примка.
13 октомври 2012
ПОВЕЧЕ ПО ТЕМАТА:
Рубриката „Българското семейство“
