Автор: Иван Колев (Кавкан Иван)
Към всички онези, които си спестяват удоволствието да имат деца, защото няма да им стигнат парите…
Вкопчени в клетъчното си, моментно, оцеляване ние, българите, живеем в свят, който се намира някъде между миналото и бъдещето. Вглъбени в ретроспективни анализи, похапваме трохите, подадени от благодетелите и търсим обетованото тук и сега. По телевизора ни говорят колко сме скапани, а във вестника четем колко сме изостанали.
Допускаме демотивацията да възпира самочувствието на можещи и знаещи. Черногледството нахлува в нас и виждаме бъдещето сякаш е обрисувано от Лукавия. Страхът се пропива в сърцата ни. Избираме политици, усвоили до съвършенство умението да възбуждат у нас чувството на тревога и то да ни контролира и подчинява. Мутри и комунисти ни превръщат в зависими, като пренебрегваме изконната българска ценност да създаваме семейства. Предлагат ни трохите изпаднали от влака на цивилизацията, който профучава край нас.
Научени да бъдем консуматори не ни достига воля да създадем децата, които ще бъдат наши наследници и продължение на великия Български род. А именно те могат да върнат триумфа на тази страна. Но ако в люлката има бебешки плач, за нас няма да има нищо. И нас това ни ужасява. Превръщаме се в затворници на собствения си страх и консуматорски стремеж. Ставаме роби на себе си. Не желаем да поведем вътрешната борба и да променим съществуването си. Отказваме да проумеем, че клетката, в която съществуваме, е част от един организъм. Погубваме се.
Така, креватчетата, грижливо запазени от нашите майки, остават празни.
Ние сме човеци… Когато разберем, че креватчетата са останали празни, ще приседнем на някой бордюр. Жално ще въздъхнем и отчаянието ще напои очите ни. Ще почувстваме острието на миналите си действия право в гърдите. Ще се мразим. Ще виждаме все повече зомбита, които се поклащат по улицата, докато бутат празни детски колички. Ще сме безпътни и ще се питаме: Къде отиде всичко? Ще сме стари и ненужни. Ще сме втора употреба. Ще сме самотни и единственото, което ще виждаме е бездната на собствения си гроб, който сме копали до скоро. Ще ни е яд, че не сме се преборили със страха по-рано. Изпаднали в същата тази ретроспекция ще ни е яд, че дори не сме опитали, а сме имали възможност.
29 юли 2012
ПОВЕЧЕ ПО ТЕМАТА:
Рубриката „Българското семейство”
