И Светият синод на Българската православна църква не одобрява готвените промени в Закона за детето. Митрополитите са изготвили становище по темата, както и предложения, които да бъдат включени в новия закон.
Светият Синод изпрати приетото становище до държавните институции, имащи отношение по темата. Досега много неправителствени организации, родителски сдружения, както и Националната женска организация (НЖО) на ВМРО се обявиха против включените в проектозакона изменения, които предвиждат повишаване на ролята на държавните органи спрямо семейството.
Преди месец НЖО на ВМРО организира кръгла маса по закона. Бяха формулирани предложения към правителството за подобряване държавната социална политика, насочена към децата и техните семейства.
Повече по темата можете да откриете в страницата на Националната мрежа на родителите.
Представяме извадки от становището на Светия синод на Българската православна църква:
Нашата загриженост се дължи както на актуалните духовно-нравствени, икономически, социални, образователни, личностни и междуличностни проблеми, с които се сблъскваме при отглеждането, възпитаването и образоването на съвременното поколение в България, така и на многото несъвършенства, които са налице в представения за обществена дискусия Проектозакон за детето. Сред тях като водещ недостатък се откроява тенденцията за изтласкване в периферията на законодателното внимание на темата за родителските права и родителския авторитет в живота на детето.
Също така виждаме в този подход залагане на условия за едно бъдеще, в което българското училище и българският учител още по-сериозно ще бъдат възпрепятствани да оказват своето благотворно въздействие върху личностното израстване на децата и учениците, тъй като ще бъдат лишени от авторитетното съдействие на най-важния и пръв стожер във възпитаването и образоването на подрастващите – семейството.
В така очертаната рамка на проектозаконовата едностранчивост могат да се включат и следните въпроси, изникващи след прочитането на проектозакона:
1) Защо той е представен без мотивационна част?
2) По каква причина в проектозакона няма нито един член, който да регламентира задълженията на детето и особено тези, които се отнасят до взаимоотношенията му с неговите родители и неговото семейство – най-важната и естествена среда, в която детето може да стане и става истински човек, да се учи на адекватно общуване и да израства като пълноценна и отговорна личност?
3) Нужно ли е – за да се покаже, че се проявява грижа за децата на България – да се създават условия за узаконяването на тяхното превръщане в безцеремонни личности, които ще живеят и растат със съзнанието, че са изключителните носители на права в дома, а оттам и в училището, до такава степен, че да могат да злоупотребяват с тях и да въвличат родителите / учителите си в съдебни саморазправи? Какво налага предвиденият чл. 49 да дава право на детето да оспорва което и да било решение на своите родители, ако то не му харесва, и да въвлича на своя страна в същото и социалните работници?
4) Защо е допусната липсата на баланс между правата на детето, правата на родителите и правата на семейството?
5) За полезно ли трябва да се счита омаловажаването на незаменимата роля на семейството като общност от генетично, емоционално и духовно свързани хора, съотговорни за личностното благопреуспяване и за общото щастие в семейния живот?
6) Полезно ли би било за нашето общество държавата да подкрепи редукцията на семейните отношения и свеждането им до функция, която трябва да обслужва най-вече интересите на детето, както би могъл да се тълкува чл. 7 (1)?
7) Трябва ли да се презумира, че подчиняването на родителите на тотален контрол от страна на държавата във всеки етап от детското развитие би било от полза за детето и обществото като цяло? Българското законодателството трябва да се предпазва от делегиране на правомощия с неправомерно голям обхват по отношение на социалните служби, тъй като държавата не може да бъде по-добър родител за детето от същинските му родители.
8) Не се ли навлиза твърде безскрупулно в правата и задълженията на бащата и майката чрез предвидената клауза социалните служби да имат достъп до детето без знанието и одобрението на неговите родители – чл. 21 (2)? Закрила спрямо здравето, морала и живота на детето, изземваща функциите на родителите, може да бъде правомерна и хуманна само при ограничени обстоятелства, а не бива да бъде узаконявана като мярка, приложима към всички.
9) Примерите-изключения за лоша употреба на родителските права достатъчна причина ли са да се дава възможност за изпращане на анонимни доноси за насилие срещу дете до социалните служби – чл. 8? Удачна форма на превенция срещу домашното насилие ли би бил този механизъм, щом той представлява форма на самосезиране от страна на социалните институции и щом той би поощрил възможността за безгранични злоупотреби без отчитане на специфичните отношения в семейството и на средствата за положително саморегулиране на семейния живот, които са негова естествена даденост и би следвало да се считат за неприкосновени?
10) В чл. 10 (1) и чл. 11 фрапиращо проличава пропускът да се отчете, че детето има право на живот не само след раждането си, но и преди своето раждане, тъй като оформянето на детския организъм, на централната нервна система на детето, на цялостната детска личност започва от самото зачеване на новия човек и е несекващ процес, пропит от съкровеност и святост. Изкуственото прекъсване на бременността е намеса именно в изконното право на живот, каквото детето има от самото начало на своето съществуване, т.е. още от майчина утроба, при това дори и в случаи на генетични заболявания. Всяко дете има дарувана от Бога безсмъртна душа и живот със специално предназначение. Затова наличието на психо-физични отклонения не може да оправдава абортивните практики. Освен това всяка фаза в детския и в човешкия живот въобще е равноценна на останалите и затова е защитена от посегателства чрез дадената от Бога 6-та Божия заповед, която гласи: „Не убивай” (Изход, гл. 20, ст.13).
11) Целеполаганото в чл. 29 (1) „репродуктивно здраве и семейно планиране” като тематично-практически раздел „в системата на предучилищното и училищното образование” представлява грубо несъобразяване с възрастовите характеристики и потребности на малките деца и ученици. Това е мярка, която ненужно би сексуализирала мисленето, а оттам и поведението на децата. Приета със закон, тя би поощрила смъкването на възрастовата граница на сексуалната активност сред подрастващите.
12) В чл. 23 (3) и чл. 221 (10) – забраната за участие в „религиозни дейности” представлява юридическо полагане на абсолютно необосновани пречки пред религиозното възпитание и образование в дома, храма, детската градина и училището, пред практикуването на религия от страна на децата в семейна и обществена среда. Защото какво, ако не форми на религиозна дейност са св. тайнства на Църквата (напр. св. Кръщение, св. Изповед, св. Причастие), молитвата, запознаването с и четенето на библейски текстове, богослужението в храма, заниманията в църковното училище, летните лагери в православните манастири, литийните шествия, празничните християнски концерти и пр.? Международните договори гарантират зачитането на правото на родителите да възпитават и образоват децата си съобразно своите религиозни убеждения. В разрез с демократичните принципи е по законодателен път да се ограничава свободата в избора на религиозно образование, както и да се създават национални учебни програми, които изключват от образователния процес теоретичното и практическо обучение по религия. Нещо повече: следва да бъдат защитени и съществуващите духовни училища, в които религиозните дейности са ежедневие и са основополагаща част от учебната програма.
27 юли 2012
