В мразовития 10 януари 1944 г., около 12,30 ч. на обяд, формация от около 200 американски бомбардировачи В-17 и В-24 е на подстъпите към София. Съпровождат ги не по-малко от 100 двукорпусни изтребителя Р-38 “Лайтнинг”.
Бомбардировачите нанасят удар по София в 12,35 ч., а в 22 часа през нощта 80 британски бомбардировача “Лелингтън” повтарят удара и хвърлят нови 1000 бомби предимно в източните квартали. Убити са 750 души, ранени са около 700. Напълно са разрушени 3304 сгради, частично – 427.
Днес, когато в България откриват паметници на чужди войници, убивали българи, най-малкото, което можем да направим, е да почетем паметта на загиналите ни сънародници и българските летци герои, жертвали живота си в името на Родината.
Непосредствено след издигането през 2010 г. на скандалния паметник на американските летци, разрушили София, ВМРО изпрати официално искане до американския посланик Джеймс Уорлик да изгради паметна плоча, посветена на българските летци, бранили София, и мирните жители, загинали при бомбардировките. В София все още няма такъв паметник. Няма и паметник на основателя на българската държава на Балканите, хан Аспарух. Няма и паметник на хан Крум, владетелят, пръв превзел град София за България. Няма и паметник на цар Самуил, роден в София и храбро бранил държавата ни от коварния византийски враг. Няма паметници и на други могъщи и достойни български владетели и държавници. А тези, който ги има са в окаяно състояние.
Изобщо националната ни памет и паметни места са много, ама много сбъркани. Като организация, грижа, поддръжка и послания. А отдавна е казано, че народ, който не помни миналото си, няма бъдеще.
Вечна памет на българските орли, достойно изпълнили войнския си дълг в небето над София.
Публикуваме със съкращения текст от блога „Стара София“, спомен за бомбардировките от зимата на 1944 г. „Американската авиация хвърляше малки бомби под формата на детски играчки, които избухваха при взимане в ръка. Кой ставаше жертва на тези «играчки»-мини? Естествено, децата. Каква нечовечност, какъв цинизъм, да използваш естественото влечение на невинното дете към играчките, за да убиваш. Нито едно българско правителство не пожела да издигне малък паметник на хилядите невинни жертви на тези безсмислени бомбардировки над София. Не беше бомбардиран нито един военен обект, по простата причина, че такива в София нямаше“, пише авторът на текста Крикор Асланян.
Повече по темата може да прочетете и в предишни публикации на vmro.bg. Архивни фотографии от разрушенията в София може да видите в интернет страницата “Изгубената България” тук.
Те браниха теб, София… – текст от зам.-председателя на ВМРО Ангел Джамбазки
Цайтгайст – текст от Димитри Иванов
ВМРО: Уорлик да изгради паметник и на българските жертви
ВМРО: Уорлик да си ходи!
България помни жертвите на англо-американските бомбардировки
Джамбазки настоя за демонтажа на паметника на американските летци и на рушащия се монумент пред НДК
Наближаваше Новата 1944 година. За празниците, по покана на леля ми, заминахме за Пловдив. Мина Новата година, мина и Коледа (арменската Коледа е на 6 януари). Чувствахме се добре сред близките си, леля и майка ми си говореха за мода, коментираха нови модели. Чичо и баща ми говореха за политика, слушаха новините, играеха табла или излизаха по чаршията. Често се връщаха с някое ново лакомство, намерено в малко магазинче в Капана.
Така минаха още няколко дни и дойде фаталният 10 януари. В този злочест за българската столица ден съюзническите самолети изсипаха тонове разрушителни и запалителни бомби над София. Бяхме излезли из чаршията, когато се върнахме привечер вече се знаеше за катастрофалното положение в София. Родителите ми решиха на следващата сутрин да тръгнем за София. Там бяха родителите на майка ми, вуйчо и вуйна и всичките ни близки.
Тръгнахме рано сутринта на 11 януари 1944 г. Във влака, пътуващ за София, нямаше почти никакви пътници. Никога обаче няма да забравя положението на влаковете, които идваха откъм София.
Пътуването беше дълго и мъчително. Имаше много чакане по гарите, влаковете не можеха да се разминават, композициите стояха с часове една срещу друга. А хората, познати и непознати, си говореха, ужас се четеше по лицата на бягащите от София. Грабнали най-необходимото, те се бяха хвърлили във влаковете, които бяха прeтьпкани до спукване. Хората пътуваха по покривите на вагоните, висяха буквално по стъпалата, с бохчи и денкове, с чанти и куфари, кой каквото беше намерил в суматохата. Съвсем непознати хора ни съветваха да се връщаме назад. Срещаха се и познати, всички ни казваха да не ходим в София, защото там било кошмар. Но ние продължавахме пътя си към столицата.
След 10-12-часово пътуване най-после бяхме в София. На гарата беше пълно с хора с обезумели от ужас лица, с деца и бебета, с колички и шейнички, чанти, денкове, торби и вързопи. С часове чакаха спасителните влакове, които щяха да ги отдалечат от ужасите на войната. Излязохме от гарата и тук картината коренно се промени. На гаровия площад бе пусто. Нямаше жив човек. Въздухът бе напоен с миризмата на дим и прах, снегът беше черен, все едно, че го нямаше. Наоколо беше пълна тъмнина. Ни светлина, ни звук. Нито трамваи, нито файтони, всичко беше изчезнало! Само димящи пожари и тъмнина. Пустош. Настръхнала зловеща тъма.
Вървяхме бавно по бул. „Хр. Ботев“. Спуснахме се покрай градинката на „Майчин дом“, прекосихме бул. „Сливница“ при Шарения мост, завихме наляво по ул. „Кирил и Методий“ и се озовахме пред нашата къща. Целият този път сме изминали за не повече от 20 минути, които ни се сториха цяла вечност. Свитите ни сърца малко се поотпуснаха, когато видяхме, че къщата ни е непокътната. По прозорците никаква светлина, даже светлините на свещите щяха да са като прожектори в тази лепкава, непроницаема и злокобна тъмнина.
Баща ми отключи вратата. Влязохме вътре, запалиха свещ. В къщата нямаше абсолютно никой. Мъртвило. Оставихме багажа и тръгнахме да търсим къде са баба, дядо и другите. Само на 2 минути от нас, на ъгъла на „Братя Миладинови“ и малката уличка „Балкан“, живееше семейството на чичо ми, по-малкият брат на татко. Тук започнаха тревогите. По незнайни съображения на това мъничко кръстовище, далеч от всякакви военни обекти, бяха хвърлени бомби на 4-те ъгъла, и всички къщи бяха разрушени. Тази, в която живееше чичо ми, до преди година стоеше така, както е била разрушена на 10 януари 1944 год.
Стоеше тази единствена останка от ужаса на 10 януари 1944 год. като свидетел за безумието на хората, като паметник на жестокостта. На отсрещната страна имаше една много хубава сива къща с голяма градина отпред. На 10 януари там имало годеж. Когато пада бомбата, под развалините загиват много млади хора.
Продължихме към ул. „Драгоман“ (след 9 септ. 1944 г.- „Г. Кирков“, а сега „Стефан Стамболов“). Тук на номер 6 живееха първи братовчеди на майка ми – двамата големи майстори готвачи. Тук бяха всички. Баба, дядо, вуйчо, вуйна и домакините. Единствената свещ на масата осветяваше тези напрегнати и изстрадали лица. Тази светлина им придаваше някакав нереален, мистичен израз. По лицата им се четеше страхът от неизвестното, ужасът на очакването. А те бяха хора патили и препатили, преминали през ужасите на кланетата, през трудностите на заточенията и жертви на злочестата съдба на бежанците.
Така премина нощта. С настъпването на деня напрежението намаля. София осъмна в руини и пожари, навсякъде се виждаха развалини и пушеци от недозагасени пожари. Въздухът беше наситен с дим, прахоляк и тревога.
Meждувременно разбрахме, че през нощта на 10-ти януари срещу 11-ти София е претърпяла още една масирана бомбардировка от хиляди американски тежки бомбардировачи, които са изсипали хиляди тонове запалителни бомби над столицата на България.
По улиците вървяха забързани, недоспали хора, чорлави и небръснати. Теглеха шейни, тежко натоварени с покъщнина, бутаха детски колички, пълни с денкове и вързопи. Пружини от легла бяха превърнати в шейни и затрупани с покъщнина. Всички отиваха към гарата, бягаха от домовете си, бяха тръгнали към неизвестното, за да спасят живота си и този на децата си.
Колко жертви даде София при тези бомбардировки, колко останаха без покрив, колко останаха под руините на сградите. Американската авиация хвърляше малки бомби под формата на детски играчки, които избухваха при взимане в ръка. Кой ставаше жертва на тези «играчки»-мини? Естествено децата. Каква нечовечност, какъв цинизъм, да използваш естественото влечение на невинното дете към играчките, за да убиваш. Да убиваш деца вместо войници, да се гавриш с бъдещето на човечеството и днес да се биеш в гърдите като спасител, като миротворец. На война като на война, ще каже някой. Но дали е така? Струва ми се, че и във войната трябва да има морал.
Нито едно българско правителство не пожела да издигне малък паметник на хилядите невинни жертви на тези безсмислени бомбардировки над София. Не беше бомбардиран нито един военен обект, по простата причина, че такива в София нямаше.
При това тежко положение в София нашите веднага решиха, че трябва незабавно да се организира повторната ни евакуация в с. Петърч. Баща ми намери каруца-платформа, натоварихме багажа и тръгнахме за спасителното китно селце. То е на около 25 км от София, посока запад, т.е. към Сливница. Намерихме квартира , 1 стая в къщата на двама братя – Георги и Заре, и двамата имаха семейства с по две деца. Къщата им беше обща, животните и селскостопанския инвентар.
Освен нашето семейство – татко, мама и аз, в къщата имаше и други евакуирани – майка и дъщеря. Майката беше много дебела, а дъщерята се казваше Сийка и беше мома за женене. По цял ден пееше шлагери, които днес наричаме «стари градски песни». През лятото на 2006 год. се видях с тази жена, вече над 80-годишна. Цели 62 години ни деляха от времето на евакуацията и никога не се бяхме срещали. Беше много мила среща.
Така започна нашият селски живот.
Дойде 30 март 1944 год. Вечерта, не помня в колко часа беше, от радиото отново прозвуча страховитото АХТУНГ, АХТУНГ. Американските бомбардировачи отново приближаваха София и не след дълго пуснаха светещите балони над града. Ние бяхме на 25 км, но виждахме балоните, като че ли бяха над главите ни. Ако човек не знае унищожителната им цел, щеше да помисли, че има някакъв празник. Големи, разноцветни, те се изсипаха над София като дъжд от детски балони и осветиха небето, та в тъмната нощ столицата бе огрята от хиляди слънца. И пак бомби, и пак разрушения, пак пожари. През тази фатална нощ столицата на България беше подложена на най-унищожителната бомбардировка в историята й. Старият исторически център на прекрасния многовековен град беше напълно унищожен.
10 януари 2012
