Пред очите ни се опитаха да оправдаят дребни сметки с патриотизъм. Не успяха. Самият патриотизъм ги опроверга. Защото е чувство за общност. Едва после идва всичко друго.
Спасителното българско родолюбие се нуждае от всеки един човек. То не дели хората си, неговият инстинкт е противоположен. И неподатлив на дребнавост. Защото черпи своите основания от безпощадни исторически уроци. А не от егоизъм.
Българският патриотизъм е мъдър. С това е различен от своите хулители, с това е различен и от онези, които се възползват от него.
Защото е вроден, дълбоко вкоренен, а не крещящ. Защото е същност, а не поза.
Забравили това, неколцина днес блудстват с родолюбието. И радват неговите врагове. Сигурно радват и собствените си жалки съвести.
Онези, които ги следват, трудно могат да бъдат оправдани. Но могат да бъдат разбрани. Защото и те страдат от симптомите на всеобщото униние, на покрусата от неудачите на общността ни. Те не са виновни. Защото всички ние, които се наричаме българи, днес рядко познаваме радостта да си българин. А това ражда крайности – безразличие или ярост.
Нито безразличие, нито ярост са полезни днес на българите. Нужна е тиха упорита работа. Без алтернатива.
Когато демонстративно тъпчеш жалкия, той не става по-малко жалък. Нито ти ставаш по-велик. Величието е в надмогването на жалките.
Мнозина твърдят: българите са късопаметни. Не, българите са великодушни. Тъкмо защото са паметливи. И помнят достатъчно много, за да знаят, че повече си заслужава да обичат себе си, отколкото да мразят другия.
Да бъдат единни в името на, а не само единни срещу.
С вяра в България.
вмро.бг
