В края на април и началото на май по традиция отбелязваме годишнината от трагичното и славно Априлско въстание от 1876 г. Преди дни в страницата на ВМРО напомнихме за годишнината, сега отново си спомняме за саможертвата на героите, както и за новите ни небесни закрилници, мъчениците от Батак и Ново село. Пролетните април и май всяка година бележат най-красивия празничен период за народа ни – Възкресението Христово, Денят на храбростта, Празникът на българската писменост и култура. В средата стои и първият ден на май. Ден, който за мнозина остава различен, чужд на националната празнична традиция, партийно оцветен.
Но денят, в който се замисляме за труда, сега е преди всичко още едно важно напомняне за начина, по който са принудени да живеят мнозина българи днес. Важно напомняне за понятия като достойнство, дълг, полезност, права, качество на живот, отговорност към другия и общността. Тези понятия не са партийни. Макар познати политици по познат начин да се опитват партийно да ги присвоят и днес.
Идеологизиранн и употребяван, забравян или натрапван, добър или лош, 1 май е просто още едно необходимо замисляне за условията на живот и работа на днешните българи. Условия, които в огромната част от случаите са много далеч от понятията за подобаваща отплата на труда, за пълноценни условия за развитие на личността, за жизнена перспектива. Условия, които принуждават към примирение и отдалечават от достойнството. И които твърде често лишават днешните българи от онази непокорност на предците им, позната от бунтовния край на деветнайсетия век.
Априлското въстание и Денят на труда, наглед несъпоставими, задават озадачаващите крайности на българския възторг и униние. Двете дати са здраво свързани. Дори само в мълчаливото обобщение, че историята ни не заслужава такова настояще. Заслужава повече.
Гордото умиране някога трябваше да доведе до гордо живеене днес. Но може ли да си горд, когато нямаш избор или когато в рамките на години създаденото от теб се е обезценило, за да бъде заместено с нови, абсурдни, стойности. Могат ли да са горди възрастните, щом за нищожно време, трудът им се е изличил. Могат ли да са горди младите, когато единственото възможно признание за ум и работливост остава далеч извън пределите на Родината?
Можем ли да сме горди, когато на работното си място сме принудени да търпим ежедневно погазване на законите? До най-дребните детайли. А можем ли да сме горди, когато погледнем в последните 20 години от историята си и установим безсмислието на труда на всички ни?
Казват „сива икономика”, „ще бъде по-добре след нас”, „преходът беше несправедлив”, „бизнесът ще се научи да спазва правилата”, „правата на работници и служители ще бъдат защитени”, „бедността ще намалее”. Но не е крив нито бизнесът, нито преходът. Впрочем криви са, но са симптоми, не са причини. Симптоми на един престъпен път на развитие на страната ни, който днес е намерил поредната си легална маска. Път към провал. Който оставя без смисъл труда ни и без перспектива живота на мнозина.
Но това е общата тема. Общополитическата. А има и една конкретна. Има един пределно прост критерий и елементарна мяра за оптимизъм. Тя не е в доволството от живота – то винаги е далеч, такава е човешката природа. Елементарната мяра за оптимизъм днес в Родината ни е постигането на поне малко сигурност, че трудът значи, че трудът се отплаща. Че повечето труд значи повече блага. Че усилието има смисъл.
Нека това е сигурно. Пък после ще говорим за социална справедливост, за солидарност и права. За труд и капитал. За идеи и пари.
Година след година краят на април и началото на май сблъскват идеал и действителност. „Идеалните българи” от черно-белите картинки на учебниците по история и днешните обитатели на земята им. Време е да разберем, че идеалите не могат вечно да са в минало време.
Снимка: Дарик нюз
1 май 2011
