Източник: Текст на Първан от блога „Жоро и Първан“
Оригинално заглавие на статията: „Пука ли ни (за едни стотина години)?“
Солунският владика заплашва, че ще превземе Македония с пет самолета и десет танка. Мюсюлмани палят църква до Струга. Футболни агитки в Македония се разделят на етнически признак и горят знамена. Огромно македонско знаме се появява на хандбално първенство в Ниш в отговор на сръбска провокация с названието БЮРМ. Гърция протестира, че на новата „триумфална” арка в Скопие имало карта на „велика Македония”
Тревожни епизоди се случват ден след ден около днешната Република Македония. А в България почти нищо от това не се чува. Не се чу, дори когато българските евродепутати поискаха съвместна комисия между София и Скопие да реши бъдещите македонски учебници по история.
А какво въобще се чу от Македония в последно време – няколко насмешливи репортажа за новия център на Скопие. Не че авторите на идеята за този център не си го заслужават.
И какво излиза: за Македония по нашите медии или нищо, или насмешка.
Тук, разбира се, е лесно да изпаднем в патетични слова как това е втората българска държава на Балканите, как фалшифицирането на историята там е довело до всичко това, как една трета от днешните българи са македонци и други такива патриотични пароли.
Но няма място за патетика, има място за едно просто питане: пука ли ни днес в България за 4 войни, стотици хиляди жертви и около 100-ина години от новата ни история. Ей така, съвсем на око сметнати.
Защото долу-горе толкова ни струва Македония от Освобождението насам. Толкова дадохме, без да си искаме времето и парите обратно или да обявим жертвите си за безсмислени.
Когато ставаше дума за Македония, българите дори не се замисляха. И сега не се замислят.
Дано схващате ироничната игра на думи.
Даже нещо повече (тука патриотарите у нас ще свъсят вежди): ние дори не я искахме за себе си тая Македония. Искахме я свободна заради нейния народ, за неговите права и прогрес. И се съгласявахме с всичко, което хрумнеше в младите глави на тамошните борци – да е независима, отделна, федеративна, Швейцария на Балканите, със столица Солун, да е „вътрешно”, а не „великобългарско” дело, да има местна организация, която да убива други българи, защото са „върховисти”, да убива политици в София или да се самоизбива в София.
България винаги се отнасяше към Македония не като загубена част от себе си, а като към своя дъщеря. С онова великодушие, което Талев долови, та да напише – да, македонците са българи, и да, Санстефанска България е хубаво нещо, но не се получи и сега вече Македония има свой път. Цитирам по памет.
България приемаше всичко. „Всичко за Македония” пише на едни паметници из днешна Югозападна България.
И какво се случи, че такъв драматичен обрат настъпи? Нима успяха онези, чиято работа беше да отвратят двата народа един от друг? Това ли настъпи в резултат на 4 войни, стотина години и стотици хиляди жертви?
Днес за българите Македония е кръчмарска музика от типа на соколи, девойчета, шуми-буки и прочие градски шлагери, които гордо мислим за „изворен фолклор”. За българите Македония е присмехът към комшиите, които говорят на езика на бабите ни. За българите Македония е тревогата, че още малко и там дори ще се окаже по-добре, отколкото у нас.
А, да не забравя: за българите днес Македония е обект на досада и дори раздразнение, че – видиш ли – те крадат историята ни, броят луната за своя, комплексарски се изхвърлят и т.н.
Нито ред, че днешните македонци не са виновни, че така са учени, че са преживели насилие, че и ние нищо не правим.
Въобще, днес обичаме ли у нас Македония!? Не е ли парадокс това – та ние почти мразим Македония. Мразим самите себе си!
Погледнете който и да е форум под публикация за гръцко-македонския спор: огромната част от мненията на българите са злорадства от типа „дай заедно с гърците да ги заклещим тия неблагодарници в Скопие” или „те, албанците, им разказаха играта”.
* * *
Всъщност драмата не е до Македония. Македония е просто пример. Драмата е до онова свирепо безразличие, което се настани у нас. И тотално нехайство по темите, които засягат националната ни общност. Те са непрестижни, архаични, бутафорни и т.н. Стареем ли, топим ли се, има ли здравеопазване, социална система, самочувствие, общност, доверие в институции – карай да върви! Управлението ни е ден за ден, животът ни – и той такъв.
Срещу това безразличие пък засега се изправя не нещо разумно, а разни примитиви, които или веят знамена по мачове, или намират световния заговор срещу България зад турските сериали.
По средата между безразличие и биене в гърдите – нищо. Или почти нищо.
А България днес, в тези месеци, в тези години точно, е в ситуация „сега или никога”.
Четох наскоро д-р Николай Михайлов, четох Михаил Мирчев, четох Огнян Минчев – изчерпване, топене, емиграция. Щом и анализаторите взеха да вдигат алармата, почти колкото всеки уважаващ себе си политически кресльо, настъпило е времето за притеснение, май.
Впрочем, слушах и Плевнелиев – цели, каузи – да видим! Няма по-страшен дефицит от недостига на бъдеще, каза той, доколкото помня. Бих добавил: от недостига на самочувствие, от недостига на съзнание за общност, от недостига на свяст.
Сигурно забравям нещо.
Едно нещо не мога да забравя обаче – след половин век, само след половин век, ако нещичко не потръгне у нас, още няколко поколения ще са израснали с мисълта, че са на опашката във всичко, че за нищо не стават и живеят на място, което няма смисъл.
И може би на тях ще се падне да теглят чертата.
1 февруари 2012
