Децата знаят повече за Хитлер, отколкото за Ботев и Левски

Социални помощи отиват само за приемни семейства, коментира д-р Султанка Петрова, народен представител от Патриотичния фронт и председател на Националната женска организация на ВМРО, за в. „24 часа“
Днес държавата дискриминира родителите на деца с увреждания. Поставям този въпрос, защото напоследък институциите упорито го заобикалят или игнорират.
Как се променя животът на едно семейство при появата на дете с увреждане? Как една майка, която се отказва от своята реализация, кариера, от своите мечти и очаквания в живота, се посвещава само и единствено на своето дете с увреждане. Често татковците се оказват слаби и не могат да преживеят случващото се в семейството, като по-късно го напускат.
Но майките остават! Те са силата, надеждата и вярата!
Те са жертвата и личната отговорност!
Горчивият въпрос, който майките на такива деца си задават, е „Какво ще стане с болното ми дете един ден, когато мен няма да ме има?“.
В чл. 3 от Закона за закрила на детето се уреждат основните принципи за закрила на детето, между които: отглеждането на всяко дете в семейна среда, като най-подходяща за неговото развитие; гарантиране на най-добрия му интерес, който несъмнено е свързан с отглеждането му от биологичните му родители; подкрепа на семейството от страна на държавата и обществото. Предвидена е и изключителна мярка, която се прилага след изчерпване на възможностите за закрила в семейството, като условията и реда се определят с Наредба, приета от МС.
Целта на тази мярка е превантивна –
да се предотврати изоставянето на деца.
Именно затова в чл. 25-27 и чл. 31 от Закона за закрила на детето е регламентирана и приемната грижа.
Грижата на дете с увреждания надхвърля значително грижата на дете без увреждания. Изборът, пред който са поставени родители на деца с трайни увреждания, е унизителен, защото те трябва да избират между това да работят и да получават заплати и същевременно да лишават децата си от целодневна и непрекъсната грижа, която им е жизнено необходима, или да се отдадат на грижите към децата си, без да получават доходи. И това – ако откажат да оставят детето си с увреждане в социална институция.
В повечето случаи биологичните родители, отглеждащи такова дете, се отказват от работа, от доходи, от почивка, кино, театър, от социални контакти, лично пространство и време и т.н., и т.н. Списъкът на лишенията е дълъг. А защо е така? Ами защото такива родители са 24 часа на работа, за която нито получават заплата, нито им се зачита трудов стаж.
И все пак те са безрезервно до своите деца, изпълняващи семейните си задължения, колкото им стигат силите. И през ум не им минава да ги оставят на грижите на държавата.
Но в душите им остава горчилка от безразличието на институциите
Към тези родители безпощадна е не само съдбата, а и институциите, които уж трябва да ги защитават и да гарантират равнопоставеността им. Въпреки че избралите този нелек житейски път родители да са с добро образование, придобити професионални квалификации и опит, поради липсата на подкрепяща среда от страна на отговорните институции те остават без възможност за собствена реализация на трудовия пазар, без възможност да берат плодове от положените усилия да се образоват и квалифицират. По принуда те стават доживотни родители на пълно работно време, но без заплащане за труда им.
На този фон, други лица с недотам доказан образователен статут и професионални качества стават приемни родители, които за тази упражнявана от тях професия получават заплата, отпуски, осигуровки и трудов стаж за това, че приемат да отглеждат деца в риск, включително и деца с увреждания. Доколко тяхната грижа е така безрезервна, всеотдайна и полезна за детето с увреждане е един сериозен въпрос, който досега не е поставян за цялостно изследване. Ползата като че ли е по-скоро не ЗА, а ОТ детето с увреждане. Но… Държавата го позволява! Чрез своето нормотворчество и с многогодишното нехайство на социалното ни министерство.
Ето какво сочат фактите:
При прегледа на действащото законодателство, извършен от Комисията за защита от дискриминация, в рамките на производството по преписка № 170/2010 г., а след това и от Върховния административен съд, е установено със силата на присъдено нещо, че е налице съществена разлика в месечните парични суми, които получават приемните родители в сравнение с биологичните родители, когато и едните, и другите са поставени в сравнимото положение да полагат грижа за деца с увреждания. Последните, съгласно чл. 51, ал. 3 от Конституцията на Република България следва да се намират под особена закрила на държавата и обществото. А по силата на антидискриминационните норми, залегнали както в специалния Закон за защита от дискриминация, чл. 2 и чл. 4 във връзка с чл. 10 и чл. 11 от същия, но и в чл. 10, ал. 3 от Закона за закрила на детето и най-вече в чл. 6 от Конституцията на Република България, публичните власти следва да предприемат мерки за осигуряване на равенство във възможностите на лица в риск, измежду които са и децата с увреждания.
Освен това държавата като че ли е забравила, че – подписвайки Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, е поела ангажимент за спазване и приоритетно прилагане на нейните норми.
Следователно
няма обективно или разумно оправдание
за установената от националните ни правоприлагащи органи драстична разлика в размерите на предоставяните ежемесечни суми за отглеждането на дете с увреждания от биологичните родители в сравнение с професионалните приемни семейства.
Няма оправдание и за неравнопоставеното отношение на държавата ни към свързаните с децата с увреждания лица – техните родители (виж § 1, т. 9 от ДР на Закона за защита от дискриминация). 
Убедена съм, че не съществува причина, която да оправдава подобно неморално и нехуманно отношение.
Решението на Комисията за защита от дискриминация е от 2011 г., а е потвърдено и влязло в сила през месец юли 2013 г. С него неравното третиране посредством действащото законодателство е било потвърдено от най-висшата касационна съдебна инстанция, но оттогава досега
никое правителство не е предприело законодателна инициатива
в посока изравняване във възможностите на семействата, в които се отглеждат деца с увреждания, респективно – на самите деца с увреждания.
А видно от Закона за държавния бюджет 2013 г., 2014 г., 2015 г. и 2016 г. е, че от него ежегодно се заделят значителни средства за: Политика в областта на социалната закрила и равните възможности; Политика в областта на хората с увреждания и Политика в областта на социалното включване, все в обхвата на МТСП. Само за 2015 г. тези средства са били, както следва:
– за Политика в областта на социалната закрила и равните възможности – 177 130 800 лв.;
– за Политика в областта на хората с увреждания – 193 812 700 лв.;
– за Политика в областта на социалното включване – 612 544 200 лв.
Или общо около 1 млрд. лв., събрани от данъкоплатеца!
Интересно къде и за какво отиват тези средства?
В същото време в МТСП има нарочни дирекции за равенство и недискриминация, а под „шапката“ на същото министерство действа и Агенция за хората с увреждания.
Като че ли никой не оспорва факта, че децата е най-добре да се отглеждат от собствените си родители. Когато родителската грижа е желана и възможна и тя е в интерес на детето, за да изпълни конституционните си задължения, държавата трябва да третира всички граждани еднакво и е длъжна да осигури законово това равенство.
Но редно ли е да се разделя дете с увреждане от неговите родители, само защото те се стремят да полагат грижи за детето си ежедневно, замествайки по този начин държавната грижа, вместо да получават необходимите средства за неговото отглеждане, лечение, рехабилитация и др. така, както това се прави за приемните родители, отглеждащи такива деца?
Оказва се, че биологичните родители, отглеждащи дете с увреждане са най-дискриминираните. Когато има дете с увреждания, особено когато тези увреждания са трайни или множество, предпоставящи необходимост от 24- часова грижа, то един от двамата родители (ако са двама) задължително се отказва от работа и остава вкъщи. Независимо, че полаганият от грижещия се за детето с увреждане биологичен родител труд се явява общественополезен, то тези родители не са овъзмездени, а дискриминирани. Дискриминацията е косвена, по асоциация, поради свързаността на родителя с детето в неравностойно положение, както е регламентирано в § 1, т.9 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита от дискриминация.
А дискриминацията е укоримо обществено явление както според националното ни, така и според международното и общностно законодателство. Като такава, тя следва да бъде премахвана и предотвратявана с всякакви допустими средства, а най-вече с подходящи поправки в относимата национална нормативна уредба.
Затова ще продължавам да работя за такива промени в законите на страната, които най-сетне ще позволят на биологичните родители, отглеждащи дете с увреждане, да се ползват от всички права и социални придобивки, вече дадени от държавата на приемните родители.