В служба на България, хората и голямото изкуство на музиката
Най-възрастният член на бургаското дружество „Гоце Делчев” разказва интересни истории от своя живот
(Очерк)
Автор: Стела Василева Стоянова, ВМРО – Бургас
Има хора, на които Бог ли, съдбата ли, са отредили по-тежък кръст от този на другите. Това са едни замесени от по-друго тесто, калени в несгодите донкихотовци, които обаче многобройните трудности и често драматични изпитания на живота, не са озлобили и превърнали в дребни души. А напротив – извисили са ги, направили са ги по-силни, или казано простичко – чрез тях те са станали по-добри. И колко човещина и обич към останалите има точно в тези хора… Когато към това се прибави и искрената и всеотдайна любов към България, тези личности стават нашия най-верен пример за това как достойно да се живее същия този живот. И те съграждат в него своята грижа към близки, семейство, приятели, своето изкуство да се живее красиво, независимо от политическата конюнктура и над дребните сплетни и интриги, така присъщи особено на нас българите…
***
Димитър Николов Аргиров е потомък на славния войвода на ВМРО, Христо Аргиров-Чауша, областен комита на Воденска област, чието родно място тогавашните власти не го допускат да види цели 70 години… Преминал през тежкия комунистически режим, разследван дори от Държавна сигурност заради своя македонски корен на толкова значим деец на ВМРО, той е образец за един истински джентълмен, който сякаш с усмивка е преминал през голготата на своята житейска одисея. Преживял повече от другите, той с охота ни разказва още случки, този път от собствения и този на семейството си живот.
Родом е от родолюбивия благоевградски край, но през 1961 година идва в морския ни град заедно със семейството си. Музиката става негова професия и призвание – по това време е солист на духовия оркестър в нашия град. Свири на тромпет в прочутия ресторант „Черно море” в Бургас почти еретичния за тези времена джаз, който както знаем, заедно с рокендрола, тогава е особено голям „трън” в лицето на управляващата комунистическа партия. Джазът изразява свободата на личността и се смята за „буржоазен” и „капиталистически”, едва ли не „непристоен” и „неморален”. Ето защо и той ще прибави своите големи проблеми в биографията на изтънчения, възпитан и много фин човек, който едвам избягва участта на немалко наши войводи и потомци на комити да бъдат заточени в лагери. Обявен е за „гръцки шпионин” и репресиран от тогавашната власт. Спечелва първо място за джазово изпълнение в национален елитен конкурс в хотел „България”, на който присъства и самият Тончо Русев. В известния за града ни култов за времето си ресторант „Черно море”, заедно със своя брат, облечени в красиви македонски носии, изпълняват редовно пред препълнена зала и огромен интерес много македонски песни.
С Георги Дракалиев, дългогодишният председател и войвода на ВМРО-Бургас, без когото тук нямаше да има местно дружество, сякаш самата съдба го събира. Пострадва, пада лошо като чупи ръка и наранява и лицето си на ремонтираща се улица в близост до Механотехникума в Бургас. Казват му да се обади на настоящия ни общински съветник. И сякаш нещо го подтиква да го направи. Намира телефона му, той, както казва „оправя всичко”. Днес, даже отдавна, улицата е основно и образцово възстановена. А за Георги Дракалиев казва: „Такива хора като него ни трябват в политиката, за да се променят нещата към по-добро!” Днес Димитър Аргиров е най-възрастният член местното дружество на ВМРО „Гоце Делчев” в Бургас и, въпреки преклонната си възраст, се радва на отлично здраве и кондиция, на която много далеч по-млади от него могат само да завиждат.
***
Още като дете има проблеми с властта, която е особено жестока към инакомислещите по това време… Обвиняват го като ученик, че е откраднал вафли на РЕМС-а в Благоевград. Тогава бил сам вкъщи, когато идват да го обискират и тормозят. Питат го: „Колко кутии взе от офиса на РЕМС-а?” Той отговаря: „Не знам нищо!” Тогава на това малко дете му удрят един от най-циничните плесници – тази на властта, в която е „и хлябът, и ножът”. Заплашват го, че ще го затворят долу – в мазето. Баща му бил пожарникар. Когато вижда, че детето е бито, отива в управата на РЕМС-а и пита направо: „Защо биеш детето?” Отговарят му: „Станала е грешка.” „Каква грешка? – казва, – виж синът ми колко е пострадал!”.
В живота си Димитър Аргиров има още много срещи с безскрупулната червена власт. Пречат му даже да учи. Завършва на 72 години вечерната гимназия „Васил Априлов” в Бургас. Затова иска да избяга в бившия СССР. Успява и там – спечелва 25 грамоти за отлично свършена работа от самия Президиум на Съюза. Другите са имали само по 2 грамоти, а той – цели 25. Можете да си представите какъв тежък и упорит труд стои зад всичкото това признание. Спечелва и първо място в Алма-та – столицата на Казахстан. Работата изисква къртовски и много тежък труд – правят доменни пещи и зимата работят при -45 градуса, необходимо е първо да минат булдозери, да разчистят снега, за да успеят да отидат до работа. А студът е небивал – като хванеш желязото и кожата ти чак залепва. Нямали даже антифриз, заменят го с вода. Толкова е жестока тук руската зима, че ако се налеела вряла вода, замръзвала за броени минути. Затова мислил и решил да налее нафта. Тя била по-рядка и стигала за 2-3 часа да запали и да тръгне машината. Но нямало тогава какво друго да работи. Затова всяка събота и неделя отивал до Тимиртаун, до Байконур, което било на 200 км. Там свирел на своя тромпет. Идвали да се веселят и танцуват там откъде ли не. Тогава е най-модерен т. нар. „краковряк”. По това време от ЦК на партията им удържат цели 70% от приходите, като за тях оставали едва 30%. И така е било с всички естрадни изпълнители, на които държавата изгуби документите за пенсия и дори си позволи да им търси данъчна отговорност наскоро. „Печелеха страшно много пари така от нас!”, казва Аргиров. Свирили са в Пампорово и къде ли не. Той даже отива при самия кмет тогава на Пловдив – Паникян, арменец, който го кани да отиде при него в града под тепетата. Отива в Съвета. Секретарката му го пита: „Кого търсите?” Той обяснява. Не го пуска. Тогава Аргиров много находчиво отвръща: „Кажете му името ми, ако не ме познае, ще се върна веднага.” Кметът обаче веднага го вика при себе си. Пита го какво иска да го почерпи – американски цигари, кафе, уиски. След това той веднага духовито му казва: „Много хубава кола имате, г-н Кмете, от нашите пари си я купихте, нали?” Бил е толкова откровен, че точно с това е печелил симпатиите и благосклонността на големците, които познавал.
А иначе това било обичайна практика. Партията събирала 70% от входа, печелели от това комсомолските храненици, партийните секретари.
Даже го заплашват и има проблеми заради дългата си коса по това време. И днес смята: „Трябваше да удържат само 10% – за тях, за да остават 90% честно и почтено спечели пари за труда ни за нас”. А са свирели тогава цял ден – до 19 часа и след това – до 1 часа през нощта. Но директорите и партийните функционери тогава били на много сладки службици, уредени им от партията-майка, и получавали много хубави заплати. А той – цял живот сам и с много труд си е вадил хляба. Но по почтен и достоен начин. Ето защо има неблагоразумието да попита направо комунистическите партийни кадри: „На какво основание вземате от нас тези пари?”. Затова го обявяват за хулиган. Той казва, че ако е хулиган, няма да има не една, не две, а цели 25 грамоти зад гърба си. Питат го: „Къде са ти грамотите?” Той отговаря: „В колата”. Взема ги оттам, били в една папка. Така доказва тук, в България, че е бил на особена почит за труда си, но в чужбина – в суровия Казахстан.
***
Имал е особено големи проблеми с прословутата Държавна сигурност, която е вербувала много хора по това време. Ако са отказвали да й сътрудничат, последиците са били непредполагаемо пагубни за тях. Изпращали са ги в лагерите на смъртта и са зачерквали живота на тях и цялото им семейство. Така например потомъкът на славния комита на ВМРО е искал да отиде да види родното си място. 70 години не го бил виждал. Успява да получи паспорт, тогава и това било много трудно. И сега се чуди как е станало това, вероятно от ДС ги е нямало… Защото му казали: „Докато си жив, няма да видиш чужбина!” Питали го къде ще отиде, какво ще прави в Гърция. И му казали веднага категорично: „Няма да получиш паспорт!”. Даже когато отива, колата му се поврежда и затова се налага да я остави в южната ни съседка. Партиен деец от митницата му казва да му плати 900 лв. за транспорта й до България. Той тегли от банката крупната за времето си сума и нито кола – нито пари. Отива при същия началник, да пита какво става. А той му отговаря: „Държавата пари не връща!”.
Направили му даже досие. Затворили го в една тъмна стаичка, понеже смятали, че „не му е чиста работата”. Казали му всичко да напише подробно. Той седнал и написал 5 страници. Но въпреки че сам се е учил на всичко, много харесват написаното от него обяснение в полицията. Казват му, че е написано много начетено, никъде не успяват да го хванат за нищо, там той е писал и за дядо си, славен войвода на ВМРО, за когото вече разказахме.
След това го оставят на мира. Това става в паспортна служба, там имало специална стая за разпит. Питали го: „В Гърция гръцките полицаи говорят ли нещо лошо за нас?” Той отговаря умно: „Къде ще говорят, имат касетофони (а тогава това беше голям лукс), всяка кола е с касетофон, уиски пият, къде ще говорят за вас!” И така го пуснали.
***
Баща му е работил първо в мина „Пирин”, тъй като заради македонското родословно дърво, не му дават никъде другаде работа. „В голяма мизерия и лишения сме живели, казва препатилият ВМРО-ец”. Майка му е от Велико Търново. Работи във фабрика. За керемиди. Много тежка работа, особено за жена. Режела керемидите и каквото оставало, правела го на големи топки и го връщала обратно в пещта, за претопяване.
На 21 г. се жени и жена му го подиграва пред двете им деца, момче и момиче, че е „прост”, затова че не учил навремето. Това е най-голямата му болка. „Бях хлапе, казва, на тази възраст, направих грешния избор, затова се и разведох”. Днес дъщеря му живее с мъжа си в Белгия и свири там не къде да е, а в Кралския оркестър. Диригент е на хора.
Синът му, Антон Аргиров, работи първо в завода „Гочо Иванов”.
Бил ръководител в една немска фирма – оптика. На 9 септември тя се разтурва. Остава пак без работа. Дават му съвет да купи фирмата от немците. Той успява да събере парите и днес е един от най-уважаваните собственици в бранша. Но майката не го пуска да вижда родния си баща. Затова той вижда сина си тайно от нея. А го отглежда дядо му, неговият баща, Николай Христов Аргиров. Той е бил заместник-началник на пожарната в Благоевград. Бил е без работа, какво да прави, трябва да храни 6 души семейство вкъщи. Уволняват го. Пращат го в мина „Пирин”, отново по политически причини. Там работата е тежка и с риск за живота. Пада даже от 5-я етаж, когато се налага да работи по строежите. Колегите му го мислят за вече починал, но той, за изненада на всички, става на крака и нищо му няма. След това пада и от 2-я етаж, пак нищо му няма. Казва, че в пожарната са го учили как да пада, на крака, с приклякване, иначе щеше да е загинал досега. Но Господ пази тези, които обича… След това работи в „Победа”, в женската бригада. Само той бил единствен мъж. Много услужлив и отзивчив към всички. Като го помолели нещо, оставял всичко и тръгвал.
***
Достолепният днес с възрастта си, но изключително млад по дух най-възрастен член на ВМРО „Гоце Делчев” – Бургас, е искал да постъпи да учи в София. Не го приемат по политически причини.
Когато идва войната, той често отива при германците, които са наблизо. Бил е като малкия Гаврош на Юго. Те се държали много добре с него, давали му парче месо, хляб, за из път даже му давали храна. Бил с едни стари, оръфани къси панталони. И винаги бос, на училище ходел с ботушите на баща си, защото били много бедни. И сам се записва на училище. Така, както постига всичко в своя живот – сам…
Окото му пострадва сериозно още когато бил дете и едва наскоро откриват, при изследвания със скенер, каква е истинската причина. Тъй като един немец хвърлил камък по него, между веждите му, потича му кръв. Отиват в болницата. Поставят му инжекция против тетанус. Но много го било страх и с право. Тогава медицинската сестра решава да промие раната с реванол. Но той потича и попада в окото, така го изгаря за цял живот. Ако още тогава си беше получил народната пенсия, която получавали за такива неща всички партизани и която му се е полагала, нямало е да ходи войник.
***
Симитли. Духовият оркестър. Отива да учи музика, иначе е самоук. Баща му нямал пари да изучи сина си в София. Там държи изпит. Приемат го. Но нищо не научава в тази консерватория. Старшината там бил и капелмайстор. Казва му: „Ти си луд, това момче ще ни надмине, ще ни вземе хляба!” И за да не стане това, не го учели на нищо. Затова се самообразова на всичко с много упоритост съвсем сам. А за инструмент се изисква техника. Когато завършва, се явява на изпит. В София, самият Сашо Сладура го изпитва, с неговия оркестър. Свирят по ноти, джаз. В София, култовата зала „България”. Питат го: „Откога свириш на тромпет?” Веднага го приемат, започва в ресторант „Волга” в Благоевград. И днес няма ресторант в Бургас, където навремето да не е свирел, когато идва в морския ни град. Колега в Бургас му е Мутафчиев, цигулар. Но заплащането им било „слаба работа”. Прави си собствен състав. С певици. Искат да отидат в Германия, от София обаче отново не ги пускат. Но успява да извади паспорти на всички, отиват в ГДР и там са обиколили и са свирили в много градове.
***
Ето как този достоен човек, преживял колкото за филм или роман, ни дава пример на нас, по-младите. Да не униваме пред трудностите на живота, а да ги преодоляваме с борбеност и сила на духа. Да търсим своя път, да бъдем почтени, дори когато срещаме безчестие. Да бъдем честни и да не изневеряваме на моралните принципи, с които са ни възпитали родителите, дори когато около нас виждаме точно обратното. Защото промяната започва първо в начина на мислене. След това я правят точно хората. А най-големият и важен предмет в живота е наистина този да бъдеш истински човек. Всичко останало се придобива, научава и печели. Но най-важното в него е да бъдеш за пример, каквото и да ти коства това, и да помагаш на хората около теб. Защото доброто е кауза, за която си струва да се живее и да се върви напред. А патриотизмът е логичното й продължение, когато става въпрос за България и нейния препатил, но горд, помазан от Бога, народ.
