ВМРО почисти паметник за Руско-турската война

Автор: Михаил Милушев, член на ВМРО – Костинброд
Георги* живееше на село със своето семейство – майка си, баща си и сестра си. Майка му работеше в местния all in one магазин като продавачка. Девета година. Баща му беше заварчик, но след закриването на местния завод за метални елементи той работеше абсолютно всичко, беше мултифункционален като от тв-реклама. Като много други български мъже на неговата възраст. Сестра му на Георги беше още ученичка, но мечтаеше да стане учителка, въпреки, че местното училище беше пред закриване. Защото учителите взимаха редовно големите си заплати, за разлика от майка ѝ и баща ѝ.
Георги мечтаеше да си отвори автосервиз. Техническата работа му се отдаваше. Той беше завършил 12 клас преди 2 години. Майка му и баща му бяха събирали средства цяла година, за да му купят костюм, да платят куверта в ресторанта и да има някой лев след това за дискотеката в близкия областен град.
Приятел на Георги, чийто приятел работеше в Англия, беше решил да заминава при него, в Чужбина (защото всичко там е по-хубаво) и да търси по-добро бъдеще. Георги попита дали ще може и той да се пробва. Ще може, в Англия за такива има доста места. И румънци. И поляци. И други. Георги разговаря с родителите си, които му дадоха последните си спестявания за билет за самолет и за начални пари в Чужбина.
Отидоха. И Георги беше изумен от Чужбината – всичко е подредено и организирано, всичко е идеално, а не като в родината. Големи плантации с боровинки или ягоди, организирани и подредени цехове за пакетиране, 6-дневна работна седмица по 12-13 часа на ден. Кой можеше да ти го даде това в България. Пък особено на село. Всичко беше като от приказка. Редици от спретнати каравани очакваха своите гости от Източна Европа.
Георги събираше пари, за да си отвори автосервиз. И той наистина събираше. Защото работеха толкова много, че след работа мятаха по една пица в микровълновата, пиеха по една непозната марка бира и лягаха. Дори оставаха пари (колкото половината заплата) да си плати наема за просторната каравана. Като че ли за това си беше мечтал цял живот.
Георги редовно се чуваше с майка си и баща си по телефона. Със сестра си по скайп. Майка му, която още не беше свикнала с неговото отсъствие, го питаше по телефона какво да сготви. Той предлагаше нещо. Дори се сърдеше, ако не го сготви. Но той беше в Чужбината и не можеше да решава какво да готви майка му и какво да вечеря семейството му.
Веднъж баща му беше решил да прави ремонт, защото от едно частно беше останал латекс. Георги не се беше прибирал вече около 9 месеца. Георги настояваше по телефона латекса да е син, неговия любим цвят, но баща му каза: „Гошко, ама извинявай, теб те няма тук, още не си се и прибирал, ще го оцветим в жълто. Че това изпадна. А когато се прибереш за постоянно, може да пребоядисаме”. Георги не беше доволен, че бачка по 80 часа на седмица в Чужбината, а родителите му не се вслушват в неговите желания и препоръки.
Георги се прибра за Коледа. От рано си беше купил самолетен билет, за да е по-евтин. Остави 200 спестени паунда на семейството си. След празниците отново замина.
От сестра си научи, че негов приятел в селото е отворил автосервиз. Първият и единствен в района. Хвана го малко яд. Сега трябваше да събира пари за нещо друго. Но какво можеше да направи, той е на няколко хиляди километра от родината си, на добрата стара плантация и в уютната каравана.
Сестра му си беше хванала ново гадже. Георги не го харесваше. По скайп той обясняваше на сестра си, че това момче не е за нея. Тя пък му отговори да си гледа боровинките и ягодите в Чужбината и че той не може да се бърка в живота ѝ от дистанцията на хиляди километри.
Тази година имаше местни избори. Бащата на един бивш съученик на Георги стана кмет на селото. Добър човек е. Георги разбра за това около два месеца след изборите, той не знаеше, че има местни избори в България. Каза си: „какво от това, без това миналия път като гласувах ми дадоха само 20 лв.”. Не му пукаше кой е кмет на селото. Защото се прибираше само за Великден и Коледа. А, да. Предстоеше сватба на сестра му. Щеше да се прибере за нея и на следващия ден да лети обратно, че не можеше да отсъства дълго от работа. За сестра си беше отделил 300 паунда, за нов лаптоп.
Георги все по-рядко се чуваше със своите приятели. И семейството си. Беше му гадно, защото не се вслушваха в неговите съвети за това какво да правят вкъщи. Всички му казваха: „прибираш се 2-3 пъти в годината и искаш ти да решаваш какво да се случва тук”. Той разбираше, че са прави. В един момент спря да дава и съвети. За къщата, за храната, за начина на живот на сестра си. Нещата вървяха, дори и без него. Сестра му беше бременна. Той се беше запознал с една полякиня. Дори научи и език в Чужбината – полския му се отдаваше. Той разбра едно – ако иска гласът му да се чува, трябва да се прибира по-често в родината си, да е до близките си и да им помага. Това е естествения ход на събитията.
Ти влияеш на ситуацията, ако си близо до нея. Можеш да взимаш решения, да правиш избор. Когато си в Чужбината, ти влияеш на друга, чужда ситуация, която често те използва и третира като долна класа човек. Имаш думата, само когато трябва да решиш каква пица да си стоплиш и каква бира да изпиеш вечерта. Не можеш да решаваш майка ти и баща ти какво да вечерят. И да даваш съвети сестра ти с кого да ходи. Защото ти си отчужден по различни признаци – разстояние, местоживеене, липса от семейството и родината. Живееш друг живот. Нищо, че в личната ти карта все още пише „българин”. Ти вече не решаваш нищо в своето село. За разлика от караваната. В няколкото часа, през които си в нея.
За това, уважаеми българи, които живеете в Чужбината и искате да гласувате на избори в България – отделяйте повече време, внимание и сили за своето семейство, род и Родина. Те са тук. Старайте се и вие да сте тук. Не се прибирайте само за празници и зъболекар. Тогава ще можете да решавате проблемите и да взимате отношение по въпросите, които трябва да се решават в България. И не, никой не ви лишава от правото на глас, вие сами се лишавате!
*Георги и всички персонажи и събития в текста са измислени