В днешния 2 юни, когато се отбелязва 141 години от подвига на поета-революционер Христо Ботев и неговата чета, от парламентарната трибуна прозвуча декларация от името на парламентарната група на Обединени патриоти.
Декларацията бе прочетена от историка доц. д-р Милен Михов.
Ето част от съдържанието на почетната декларация:
„Жив е той, жив е!”
Земният живот на Христо Ботьов Петков започва на Рождество Христово, 25 декември 1847 г. в дома на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева в гр. Калофер и завършва на 20 май 1876 г. на връх Камарата в Стара планина. Между теза две дати е заключен земният живот на поета, който се измерва на 28 години, 4 месеца и 25 дни. Често пъти забравяме, че Ботев напуска този сват на една възраст, която се определя по-скоро като младежка и в никакъв случай не кореспондира с монументалното присъствие на героя в живата на българите до ден днешен. Отгледан, образован и възпитан под сянката на големия възрожденски учител даскал Ботьо Петков, младият Христо напуска родния Калофер през 1863 г., за да продължи своето образование във Втора одеска гимназия, едва на 16 години. Заминаването за Одеса е начало на самостоятелната биография, която само в рамките на 13 години ще бъде наситена с поетични, литературни, обществени и революционни събития, завършили с един легендарен подвиг без аналог в историята.
В кратките години на своето пътуване сред живите авторът на „Хаджи Димитър” ще посещава, пребивава и живее в различни места, които днес ни звучат твърде различни и разделени. Неговата жизнената траектория може да бъде географски очертана от Калофер и Карлово през Одеса, с. Задунаевка (Бесарабия), Букурещ, Браила, Александрия, Измаил, Галац и Гюргево до Врачанския балкан. Днес споменатите имана се намират в четири държави, България, Румъния, Молдова и Украйна и трудно мажем да си представим свободното движение на един младеж, който е студент по медицина, учител, печатар, публицист, издател, поет и революционер. Тази съвременна представа за пространството на Ботев е много различна от историческата достоверност. Всъщност където и да пътува, той винаги се намира сред българи и представлява част от българското културно, политическо и революционно общество. От изоставената вятърна мелница в покрайнините на Букурещ, където споделя глада и студа с Апостола на свободата, през българските училища в Задунаевка, Измаил и Букурещ, печатницата на Л. Каравелов и Българското книжовно дружество, Ботев работи и живее с една голяма част от българския духовен елит на ХІХ век. В неговата житейска орбита гравитират имена като Васил Левски, Любен Каравелов, Стефан Стамболов, Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Жельо Войвода, Георги Странски, Добри Войников, Христо Георгиев и др.
Краткият живот на поета често пъти е сравняван с преминаването на комета в тъмното небе – кратък блясък, бързо изчезнал в мрака, но оставил незабравим спомен с величието и красотата на гледката. Тази поетична метафора има своето основание, защото неговите съвременниците и техните наследниците не спират да откриват отново и отново „живият” Ботев и до ден днешен. Във водовъртежите на българската история, поетът революционер е обект на непрекъсната борба за обсебване, за пришиване на неговия лик към едно или друго партийно знаме, за превръщане на спомена в свещен символ, даващ историческа легитимност на победителите в битката за Ботевото име.
„Обсебването“ всъщност представлява „причисляване“ на мъртвия в редиците на живите, но само на част от живите. „Ботев е наш“ излъчва внушението, че „Той е жив“ и крачи в определените от политическата доктрина редици под светлото знаме на партията. Този идеологически моделиран прочит на паметта за героя достига своя апогей в годините на тоталитарния режим, когато от научните публикации до масовата пропаганда Ботев е „причислен“ ни по-малко, ни повече към предтечите на научния социализъм в България. Една от най-забележителните критики на комунистическия наратив за героя е излязла от забележителното перо на писателя дисидент Георги Марков. На 2 юни 1976 г. (преди точно 40 г.) Марков написва своето забележително „ПИСМО ДО ХРИСТО БОТЕВ“. Избраната форма на произведението, което може да се определи като белетристично есе, е писмо до мъртвия, с когото може да се разговаря, да се спори и дори поучаван като „Жив“. Есето започва по следния начин:
„Драги Христо Ботев,
Дълго се колебаех дали да ти пиша това писмо в деня на стогодишнината от твоята смърт. Предполагам, че никому не е приятно, дори и на убитите герои, да им се припомня моментът на смъртта, толкова повече, ако смъртоносният куршум е дошъл отзад, от лагера на своите. С много по-голяма радост бих ти писал на твоята рождена дата, но тъй като на днешния ден ти ще получиш купища поздравителни телеграми, тържествени послания, дълги и важни речи, академични слова, планини от венци и твоето име ще кънти по радиостанции и високоговорители, аз се реших като малък контраст да ти напиша това писмо“.
Авторът обяснява своето послание с желанието да зададе няколко въпроса, отговорите на които може да се забавят, но най-сигурно ще се получат, когато двамата се срещнат в отвъдното. Марков отправя своето писмо към ада, където според него се намира Ботев. Прогнозата се основава на убеждението, че дори Св. Петър да е допуснал поета в рая, то той е избягал от него. „Мисля, че ти си предпочел ада, защото там има каузи, докато в рая ги няма. Ти знаеш много добре, че ако стремежът на хората към рая може да бъде някакъв живот, самият рай – това си е чиста смърт. Отгоре на всичко в ада ти сигурно би намерил по-интересната част на човечеството“ – иронично допълва Марков. Авторът заличава границите между земното и отвъдното, между рая и ада, между живите и мъртвите и свободно преминава през времето и пространството, между преходното и вечното. Воден от един непреходен и общовалиден морален императиви, писателят дисидент е убеден в своята правота и желае да погледне в лицето на героя в деня на организираната тоталитарна признателност.
Основният въпрос на Марков към Ботев е въпросът „НЕ СЕ ЛИ ЧУВСТВАШ ВИНОВЕН? Не смяташ ли, че трябваше да се постараеш да останеш жив и да избягаш от куршума, който те чакаше над Враца? Не смяташ ли, че трябваше да откажеш да снабдиш синовете на Лойола и братята на Юда с толкова важната и толкова полезната легенда за Христо Ботев?“ Това е въпросът за живота и саможертвата на героя, която създава легенда, удобна на наследниците, за прикритие на собствените им грехове. За това Марков емоционално възкликва: „Защото нека още веднъж повторя: ТЕ, КОИТО СЕ КЛАНЯТ ПРЕД ТВОЯ ОРЕОЛ, НЕ БИХА ОСТАВИЛИ ЖИВ НИТО ЕДИН, КОЙТО МАЛКО ИМ НАПОМНЯ ЗА ТЕБЕ. И ето че куршумът, който прониза челото ти, продължава да свисти в своя злокобен полет вече сто години и да пронизва много други чела“. Пишейки тези редове Г. Марков не може да знае, че му остават още едва 2 години, 3 месеца и 9 дни живот и че неговите думи по подобие на Ботевите ще се превърнат в пророчество за собствената му съдба. Куршумът, технологията и подробностите в неговия случай са малко по-различни.
Обединени патриоти откриха новата парламентарна сесия с декларация
