Каракачанов: Мюфтиите да се обучават в България под контрол

Текст от личната страница на Карлос Контрера, председател на ВМРО – София и юридически съветник на партията, под заглавие „ИДИЛ или как ненаучени уроци доведоха до кървавото настояще“
Вече седмици Военно въздушните сили на САЩ извършват бомбардировки над позиции на ислямистите от Ислямски халифат (Ислямска държава в Ирак и Леванта/ИДИЛ). До по-мащабна военна операция до момента едва ли ще се стигне. Чисто теоретично боевете, които се водят, между ислямистите и кюрдските милиции имат характера на партизански военни действия. Редовната иракска армия я няма никъде, тя просто де факто не съществува. До преди няколко месеца фактическият разпад на Ирак беше хипотеза, предположение с голяма доза вероятност. Днес това е факт, Ирак вече не е единна държава – нито териториално, нито етнически, нито религиозно. Няма и да я има вече такава каквато я познаваме. За това вината е в безумната „демократизаторска” политика, която реши да смени един режим с друг, без да има каквато и да представа, че в ислямския свят тези драматични и травматични трансформации обикновено не завършват с катарзис, а с кланета.
Вероятността да се обособи самостоятелна кюрдска държава понастоящем е огромна. Но нейното съществуване и създаване минава през победа на Халифата. Разбира се, съществува и другата вероятност – формално да се появи Кюрдистан, но той да остане фактически разпокъсан в една вечна битка със сунитските крайни ислямистки организации, каквато е и ИДИЛ.
На този етап едва ли обаче това е възможно. Нито щатските бомбардировки, нито кюрдските милиции са способни да решат въпроса кардинално и окончателно. А това е проблем, който касае сигурността на половината свят и най-вече на съседните държави и Европа.
Темата за сигурността не се изчерпва с милионите бежанци и нелегални имигранти, които заливат средиземноморските държави, Турция, а през Турция и България. Не се отнася само и до опасността от терористична дейност на територията на Европа. Такава има и сега, при това дело на граждани на държавите членки. Не бива да подценяваме и други аспекти, които макар и не чак толкова видими, пряко заплашват европейските държави. Един бегъл поглед върху картата на Близкия изток, Иран и Афган очертава „Южният път” на дрогата – от Афган през Иран, Иракски кюрдистан, Турция, през България, нататък през Сърбия или Албания/Косово до Дурас и все към Западна Европа и САЩ върви трафика на хероин. По обратния път – през България и Турция, през Иракски Кюрдистан и Сирия върви пътя на синтетичната дрога към богатите клиенти в Близкия изток. Всеизвестно, че там където има наркотици, има и тероризъм, защото търговията с опиатите генерира огромни приходи, които се ползват за въоръжаване и логистика на ония групи, които защитават регионите, в които се произвежда дрога. Затова малко смешно е да се твърди че Халифатът се издържа само от продажба на петрол и робини по пазарите. Вероятно е вярно и по-страшното, че ислямистите са овладели и част от трафика на хероин и други опиати. Това в комбинация с щедрото финансиране, което продължават да получават от саудитски уахабитски среди плюс подкрепата на някои чужди разузнавания, включително и от тук, от Европа, наистина ги превръща в незаобиколим фактор в Близкия и Средния изток.
По пътя на дрогата се движат както други контрабандни стоки, така и хора – проституция, бежанци, нелегални имигранти, откровено криминални типове, търсещи спасение в либералния свят от изпълнение на присъдите си в собствените си държави.
В този контекст най-застрашени са държави като България – слаби, с лоша гранична охрана, с практически унищожени служби за сигурност, армия и гранична охрана. Дори страни като Италия се задъхват икономически – италианският военноморски флот харчи по 9 млн. евро месечно, за да вади от водата хилядите, идващи от Азия и Африка в Европа. Стотици милиони евра годишно потъват само за издръжка на лагери, медицинска помощ, храна и други дейности, свързани с нелегалната имиграция. Практически Европа е изправена пред един нерешим въпрос. Нерешим, ако не настъпи рязък и твърд, категоричен обрат както в разбиранията кой и как може да влиза на територията на държавите членки, така и най-вече по отношение на външната политика, която трябва да се следва по въпросите за Африка и Близкия изток, Афган и други страни.
Именно поради прекалено либералната си и мекушава политика по отношение на външната за Европейския съюз имиграция, Европа остана слисана, за пореден път изненадана и задъхана, пред случващото се в Сирия и Ирак. Първи цената за това безсилие ще платят държави като България, които са в контактната зона и са крайно неподготвени за каквито и да е мерки – превантивни, защитни, ответни. Не бива да пропускаме и факта, че с присъщия идиотски либерализъм години наред ни убеждаваха, че организации и терористи като ИДИЛ са борци за свобода и права. Европа настойчиво си затваряше послушно очите, докато подобни касапи се упражняваха в „налагане на демокрация”  – Кения, Нигерия, Сомалия, Либия, Египет, Сирия и така до безкрай. До преди по-малко от 5-6 месеца и дума не можеше да се каже срещу Свободната сирийска армия, част от която бяха откровено терористичните групи ислямисти – фронтът „Джабхат Ан Нусра” и ИДИЛ. Говореше се за умерена сирийска опозиция – в условията на въоръжен конфликт умерена опозиция няма, а и за сведение на западните „стратези” – няма и умерен сунитски ислям. Това е кабинетна измислица на западноевропейските анализатори на исляма. При подобни социални взривове радикализацията, религиозната радикализация, на цели слоеве от населението е въпрос на време. Не че няма определени среди, които не споделят подобни крайни идеологии, но обикновено именно те стават жертва на войнстващия фанатизъм. С присъщата за съвременна Европа тъпоумност и липса на каквато и да е концепция за бъдещето, на всичко отгоре огромни потоци от финансови средства, оръжие, разузнавателна информация и стотици „доброволци” бяха пропуснати през турската граница (с охотното съдействие на ислямистите на Ердоган, разбира се), за да навлязат в Сирия и да бъдат употребени за „демократичната революция”. И „демократичната революция” се изроди в ислямистка касапница над стотици хиляди, дори милиони обикновени хора, които нямаха намерение да изоставят светския си, нормален живот в Сирийската арабска република. Нещо повече, в началото уж наши приятелски (б.а – приятелски на България) служби и разузнавания акушираха и направляваха ислямистката революция – факт, който се потвърждава от безспорното и признато присъствие на „американски инструктори” и турски резиденти сред редиците на „Ан Нусра” и ИДИЛ.
Когато вълната от насилие преля в съседен Ирак – държава с разбита армия, с разбита икономика, политически, етнически и религиозно разделена, Европа се сети, че нещо твърде страшно се мъти на югоизток. И пред слисаните погледи на мудните европейски бюрократи се пръкна един анахронизъм от средновековието – Халифатът, Ислямската държава.
Нито Европа, нито САЩ успяха да научат уроците от миналото, а именно че когато се извършва едностранна намеса, включително и чрез акумулиране на революции, това води до кланета и геноцид на „революционерите” над мирните жители. Прословутата Арабска пролет, както казват, се обърна на опустошителна Арабска зима с непредвидими за страни като България последици.
Ненаучените уроци от миналото водят именно до кървавото настояще. В продължения на десетилетия западната цивилизация последователно и безкритично подкрепяше разнообразна палитра от сунитски режими – някои от които крайно радикални и финансиращи ислямския тероризъм, който има за основана цел да унищожи „прогнилия Запад“. Този дуализъм във външната политика – да подкрепяш и поощряваш тези фактори, които искат да те унищожат, е водил не веднъж до ситуации като настоящата.  
С недоумение може да бъдат приети думите на американския военен министър Чък Хейгъл, който в типичния простоват и по-скоро просташки стил на американската администрация, заяви, че такова чудо не е имало. Всъщност има. Нима „Боко Харам“ са по-различни, нима талибаните бяха по-умерени. А „Аш Шабаб“ в Сомалия? Списъкът е безкраен. И в основата на списъка назад във времето лежи подкрепа и финансиране, идващи от Запада, за да се акумулира, да се акушира тяхното пръкване.
А докато събитията се въртят с главоломна скорост, Европа едвам се пробужда за действие. Британският министър-председател откровено призна, че Халифатът е проблем и съществуването му е недопустимо. Той обаче посочи един път на действие, който показва, че в политиката на Европа може и да има обрат – включването на държави от региона като Иран, с които да се овладее заплахата. Друг е въпросът, че понастоящем Великобритания е в изолация, а държави като Франция например са пряко свързани с дейността на ИДИЛ, включително финансиране, доставка на оръжие и разузнавателна информация в миналото.
Поуката е много проста и ясна – трябва да спрем (по-точно правителствата на националните държави и ЕС) да се месим по подобен безотговорен и безпардонен начин в Близкия и Средния Изток. На всяка една намеса, включително на ниво финансиране и подкрепа за всякакви фундаменталисти. Липсата на елементарни граници, т.нар. „червени линии”, които не трябва да се прекрачват, катализират хаоса и взривяват цели региони. А Европа е доказала, че последното нещо, с което умее да се справя, са кризите. Нуждаем се от категоричен обрат в концепцията до къде може и до къде не може да се намесваме в чуждите вътрешни работи. Практиката доказва, че до момента всеки опит в Близкия Изток е грешка.
В България в крайна сметка ще бъдем принудени сами да се оправяме с последствията.  Вероятно в нечий брюкселски мозък вече се мъти мисълта да оставят южните държави членки като буфер и да минимализират щетите. Друг е въпросът, че ако не скъсаме с наивистичните представи за света, едва ли ще можем нещо да променим.
Понастоящем и занапред България се нуждае от твърда и безкомпромисна политика по отношение на нелегалната имиграция, по отношение на рисковите общности с оглед на ислямския фундаментализъм. Не ни е нужна политика на ненамеса, а на баланс със светските режими в Близкия Изток, доколкото останаха такива след „ювелирните” акции на Вашингтон и Брюксел. Останалите трябва да бъдат поставени в изолация, нещо което трябва да се случи и с Халифата, на който все още някои европейски държави продължават да продават оръжие и логистична подкрепа…