Текст на Христина Костадинова, член на Младежката на организация на ВМРО в София
На 26 март всички българи честваме Деня на Тракия. Това е един от дните в българския културно-исторически календар, който ни припомня две изключително важни събития, случили се през 1913 г. Едно от тях е превземането на една от най-силните крепости в Европа –Одринската. Тази победа донася на България международно възхищение и военна слава. Но освен героизма на хилядите българи, дали живота си за освобождението на Одрин, 1913 година е успяла да побере и един спомен за поредното Османско престъпление, оставило огромна рана в паметта на всеки българин. Престъпление, познато като първия геноцид през XX век – обезбългаряването на Източна и Беломорска Тракия.
На 13 март 1913 г., благодарение на военната стратегия на ген. Георги Вазов и изключителния боен дух на войниците от Втора българска армия, се сбъдва една от мечтите на свободна България, а именно превземането на Одрин. Крепостта Одрин се смята по онова време за непревземаема. Построена е от най-добрите германски военни инженери, които дават оценка, че дори и най-подготвената армия не може да превземе крепостта. Българската армия превзема крепостта след обсада, продължила 5 дни и две нощни атаки. Този военен успех е възприет като „феномен“ в европейската военна история. Благодарение на силата на духа, на обединението, на вярата в една обща кауза, наричаните близо пет века „гяури“ и „роби“ успяват освен да освободят отнетата си територия, да пленят повече от 33 000 турски войници, 413 оръдия, над 12 000 пушки, 90 000 хиляди снаряда и друго имущество. Пленен е и комендантът на крепостта Шукри паша. След като предава оръжието си на командващия Втора армия генерал-лейтенант Никола Иванов, той казва: „Храбростта на българската армия е безподобна. На такава храброст никоя крепост не може да устои“. В това време кандидат подофицерът Михо Георгиев, издига българския трибагреник върху джамията „Султан Селим“.
След славната победа настъпва поредното изпитание за българите – Междусъюзническата война. Докато войските се сражават със своите бивши съюзници, Османска войска, нарушавайки Лондонския мирен договор, нахлува в българските територии на запад от линията Мидия-Енос. Това поставя началото на масовото избиване и гонение на българските жители от територията на Източна и Беломорска Тракия.
Трагичната история на българските бежанци започва от едно от най-богатите и красиви села по онова време – Булгаркьой. От население, наброяващо над 2000 души, са избити 1100. Малка част успява да избяга, а останалите, предимно жени и млади момичета, са обезчестени и продадени на пазарите за роби в Османската империя. Едни от най-страшните кланета по време на геноцида над българските бежанци са битката при Фере и клането край Армаганската долина, където под кървавия ятаган попадат хиляди жени, деца и старци. В книгата си „Разорението на тракийските българи през 1913“ Любомир Милетич пише: „Това, което след 9 месеца заварихме в Армаган беше достатъчно, за да се установи без всякакво съмнение, че тук наистина е имало човешка касапница!“
Днес можем само да си представим ужаса, страха и мъката на хилядите българи, принудени да напуснат домовете си. Гнева и безпомощността да бъдеш гонен позорно от мястото, на което си изградил дом, създал си семейство и си посял земите със зърно и надежда за един по-добър живот – този на свободен българин. Чувството да ти отнемат свободата и то тъкмо когато си я вкусил. И безнаказаността.
В памет на нашите предци ние сме длъжни да помним и предаваме спомена за жестокия терор през 1913. Като български граждани наш дълг е да поискаме отговорност и признание от Турция за първия извършен геноцид в съвременната история на Европа и наша отговорност е да запълним празните редове в учебниците по история. За да може и идните поколения да знаят, помнят и предават и занапред историята на един от най-старите и велики народи – българският.
ВМРО с мащабно факелно шествие в Пазарджик по повод Деня на Тракия
