Автор: Петя Илиева, заместник-председател на Младежката организация на ВМРО в София
Звучи странно становище в 21-ви век, още повече, че действието се развива в Брюксел – най-популярното от седалищата на Европейския парламент, стожер на демокрацията, правата на човека, хуманността, равенството, европейските ценности. Просто видях града и жителите му от друг ъгъл.
На пръв поглед видях типичния западноевропейски град с изящна архитектура, неокласически сгради, музеи с позлатени йонийски и коринтски капители, катедрали в готически стил, богато орнаментирани фонтани и разбира се всеизвестният Манекен Пис – основен символ на града. Изискани ресторанти с отбрани вина, скъпи бутикови магазини на световно ниво, весели пъбове с литри лееща се белгийска бира придават автентичен и блестящ вид на града, привиквайки туристи от цяла Европа – от пищните 5-звездни хотели на Гранд Палас до магазините на „Ролекс“ с часовници за по 62 хил. евро.
Другите умопомрачителни сгради са на Европейския парламент – 14 огромни, лъскави сгради с толкова стъкло по и в тях, колкото не бях виждала в живота си. Само една от сградите е с площ 372 000 кв. м. и включва 5 кули с височина 17 етажа (казва се Altiero Spinelli).
Купища офиси, вътрешни връзки, засукани стълбища, безкрайни коридори и крила, свързани с „венци“ от стъкло, закрита улица с живи дървета, банка, книжарница, фризьорски салон, фитнес зала, информационен център, кафенета, ресторант, телевизионни студиа, скулптури, картини и всякакви достижения на постмодерното изкуство.
Вътре в този стъклен „дворец“, както бих го оприличила, забързано се движат сериозни госпожи в красиви тоалети и господа със спретнати костюми и стегнати вратовръзки. Ходят устремено от зала в зала, стискайки папки с документи, сменят асансьори, съветват ги асистенти, четат, пишат, говорят по телефони. Сигурността е непробиваема – трябва да се сдобиеш с бадж на специално определено място, след сканиране на документ за самоличност и да минеш през металодетектори, точно като на летищата. Ако не се изгубиш след лутане в заплетения лабиринт, може и да стигнеш до желаното място. На излизане е възможно усещане на лека замаяност, но след няколко минути се връщаш в реалния свят, който не е толкова бляскав и красив.
Точно до една от сградите на Европарламента, на пешеходната зона на площад „Люксембург“, са разположени матраци, обитавани от бездомни хора. Нечисти клошари, разпасани, вмирисани, често с бутилка в ръка, действат малко като шамар след изискания елит, до който си се разминавал мигове преди това.
Но това е „естествено” за феодалния строй – нима има нещо странно до величествения, непристъпен, ултрамодерен стъклен замък да се подвизават „крепостните селяни“, пиещи и просещи, мръсни и окъсани, търсещи топлина непосредствено до сградата в дъждовните белгийски нощи.
Има, разбира се – че това се случва не в далечните средни векове, а в европейска столица през 2014 г.
Мястото за отдих извън парламента е ситуирано точно след пресичането на малка улица, пълна със заведения за хранене, разположени в полукръг и пълни с познатите вече евро-представители, оставяйки щедри бакшиши на персонала и следи от скъпо червило по винени чаши. Баровете и ресторантите на този площад „Люксембург“ са известно място за следработни срещи на членовете на Европарламента и работещите там. Точно в центъра на тези заведения има паметник на знаменит индустриалец от британско-белгийски произход от 19-ти век (John Cockerill) с гравирано и неговото мото: „Работа и разум“.
Културният шок дойде от най-вероятно бездомен мъж, брадясал и нечист, размахващ бутилка алкохол насред надписа „разум“. Снимката му всъщност говори повече от каквото и да напиша.
Парадоксалното е, че тези хора не са само около споменатите централни сгради, но и в целия град – много повече, отколкото съм виждала в София.
Дните на визитата с приятелите ми съвпадна и с т. нар. „антикапиталистически протест срещу политическата репресия“, проведени в Лондон, Берлин и Брюксел на 5-ти ноември – годишнина, отбелязваща опит за взривяване на английския парламент през 1605 г., останал в историята като „Барутен заговор”.
Денят на написване на този текст пък съвпада с 25-ата годишнина от падането на Берлинската стена, разделяща физически един народ и се замислям за съвременните не стени, а цели „дворци“, разделящи социално един народ.
В заключение само вмятам годишните разходи на Европарламента от 1.7 милиарда евро.
И не забравяйте да бъдем „Единни в многообразието“.
Лицемерието – нито е коледно, нито е християнско
