Автор: Христо Иванов, член на Младежката организация на ВМРО – София
Днес отбелязваме 94 години от гибелта на великия водач на ВМРО Тодор Александров. Човек, наричан с основание „некоронования цар на македонските българи“. Човек, който е всявал страх и респект, еднакво и в Белград, и в Атина… и на изток, и на запад, и на север, и на юг. Свидетелство за което са множество репортажи и публикации от цял свят, в които бива и възхваляван, и отричан. Първите от почитание, вторите от страх и поради идеологически причини.
Неговото име е всявало страх толкова, че само споменаването му е било достатъчно да спре зверства и безчинства по градове и паланки в Македония. Неговата осанка, даже мълчанието му се е налагало повече, отколкото красноречието на един оратор.
Енциклопедия „Британика“ го характеризира така: „Александров в продължение на много години бе некоронованият и абсолютен цар на българите македонци, които го боготворяха. Той бе една много фина фигура, висок, с черна брада и левент и колкото коравосърдечен, толкова и храбър.“
Тодор Александров Попрушев е роден в семейство на учител, като самият той тръгва първоначално по попрището на баща си, завършвайки Скопското педагогическо училище. Но съдбата за него решава друго. Борбата на българите в Македония води Тодор Александров към друг вид просвета – за пръсването на революционно-освободителната искра в съзнанието, в умовете на българите.
Едва на 17 години, докато учи в Скопското педагогическо училище, той полага клетва в Организацията, като негов кръстник е директорът на самото Скопско педагогическо училище – Христо Матов. От тогава до края на своя достоен живот той е категоричен в своите действия и думи, като на свой съратник написва писмо, белязано с веруюто му, което е лайтмотив в живота и делото му, в което пише:
„ВМРО не обръща своите погледи ни на запад, ни на изток, ни другаде, тя разчита предимно на своите сили, не става оръжие никому и не ще позволи никой да си служи с нейното име и престиж за лични или други цели. Досега тя е показала и ще докаже това и в бъдеще, че в своите дела изхожда от интересите на борческа Македония и българското племе“.
Рядката му воля и силен характер биват признавани дори и от враговете му, които го плюят и отричат. Дори и те признават, че Тодор Александров е човек, който не губи нито една минута от своето време за празни неща, посвещавайки цялото си време и целия си живот за борбата.
Повече от 40 години името и делото на Тодор Александров съзнателно се премълчаваха. Българската марксистка историография когато трябваше да споменава името му, обичайно добавяше квалификации от рода на „македонски националист“, „главорез“, „фашист“. Просто името на Тодор Александров не пасваше в комунистическата идеология.
За да си отговорим коя е причината за това, трябва да знаем отношението му към БКП и комунистическия метеж от 1923 г. Вестник „Таймс“ в броя си от 16 септември 1924 г. отпечатва статия, която достатъчно категорично отговаря на което търсене: „Докато аз съм жив и докато съм начело на организацията аз не ще оставя тя да се отклони от своята основна и едничка цел и да стане оръдие на цели, които са чужди ней. Организацията няма нищо общо с комунизма и болшевизма“. И продължава: „Повтарям, че докато стоя начело на организацията, последната ще се бори с всички възможни средства срещу болшевизма, който според мене е крайно вреден за националното македонско движение. И отново, преди няколко дена аз уведомих българските комунисти от името на организацията, че тя не ще позволи комунистически преврат в България“.
Това са думи на Тодор Александров, откъс от тях, които дават ключ за съзнателното му зачеркване от българската история и незаслужените оценки. Истината, както виждаме обаче, е като божието просветление – понякога закъснява, но никога не забравя.
Тодор Александров е този, който успява да обедини т.нар. буржоазни партии срещу политиката на правителството на Стамболийски, репресиращо македонските революционни българи, борили се в Първата световна война, което правителство всъщност признава сръбските аспирации върху Македония.
Тодор Александров е този, който успява да разработи такава политика, която се чува и разбира от тогавашните велики сили в Европа. Него приемат както в Москва, така и в Лондон. Гласът му бива чуван навсякъде.
Тодор Александров е този, който след сериозните удари, които понася ВМРО, успява да вдигнне на крака, да обедини и укрепи Организацията.
Английският вестник „Таймс“ няколко дни след гибелта му слага венеца на международното признание с: „Той бе един от най-забележителните водачи на Балканите. Обладавайки крайно магнетична личност, той е типът на фанатичен патриот, който не би се спрял пред нищо, за да постигне своята цел.“
А днес Тодор Александров е този, който… който е забравен. Според проучване на Изследователски център „Тренд“, той е непознат за над 60% от българите (https://rctrend.bg/project/нагласи-на-българите-за-исторически-п/ ) (таблица 1).
Мерило за това кога ще сме станали отново нормален, цивилизован и отърсил се от комунистическото си затъпяване народ, би било това някой ден проучване да покаже, че не знаещите, а почитащите паметта и личността на Некоронования цар на българите в Македония са задминали като проценти тези, почитащи Тодор Живков. (Аналогично на думите на един мой познат по случай годишнината, която отбелязахме преди 3 дни от края на земния път на Н.Ц.В. Борис III Обединител.)
Защото и днес Тодор Александров с цялото си величие на духа и делото е недостижим за скромния ни спомен. Днес ние отбелязваме годишнина от края на земния, но не и духовния му път – пътя на заветите на Тодор Александров!
Днес ние само се докосваме до легендата, а тя ще бъде жива, докато я има България, докато я има Македония!
Да живее България! Да живее Македония!
Вечна памет и поклон пред делата на героите, дали най-милото си за Родината!
Вечна памет и поклон пред делата на Тодор Александров!
